Вход

Забравих си паролата!

Септември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 

Calendar Calendar

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 14, на Пет Юни 23, 2017 1:34 am
Latest topics
» Реклама
Пон Фев 25, 2013 3:04 pm by Damon Salvatore

» Станете наши приятели
Пон Фев 25, 2013 3:03 pm by Damon Salvatore

» Гърция:Остров Пукет(Островът на Изкушенията)
Пон Яну 28, 2013 10:52 am by Татя Петрова

» Флууууууууд
Вто Юни 26, 2012 9:56 am by Damon Salvatore

» Starbucks кафе
Чет Апр 19, 2012 4:28 pm by Алдур

» Търся си другарче за РП
Вто Апр 17, 2012 8:22 am by Сиана Матияс

» Търся си ...
Пон Апр 16, 2012 1:02 pm by Сиана Матияс

»  Целувка, секс, прегръдка, шамар или бира
Нед Апр 15, 2012 10:29 am by Александра Удинов

» Александра Удинов
Пет Апр 13, 2012 3:18 pm by Катрин Евънс

Нашият екип

       Administrators :
        Merry Edward Chase.

         Катрин Евънс


         

      
       Рекламен агент на форума :
        Irenes Devo

        
Брояч на посещенията
free online dating siteБезплатен Брояч
Безплатен Брояч

Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Предишната тема Следващата тема Go down

Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Писане by Катрин Евънс on Пон Дек 26, 2011 6:35 pm

Първа глава

Тъкмо си помислих, че този ден не би могъл да стане по-лош, когато забелязах мъртвеца точно до шкафчето си. Кайла беше включила бърборетката на пълни обороти и дори не го забеляза. Поне в началото. Всъщност, сега като се замисля, никой не го забеляза, преди той да проговори, което е още едно доказателство за невероятната ми неспособност да се приспособя.
— Но Зоуи, за Бога, заклевам се, че Хийт не беше чак толкова пиян след мача. Не трябваше да си така рязка с него.
Да, права си — качах аз разсеяно. Закашлях се. Отново. Чувствах се отвратително. Помислих си, че сигурно се разболявам от това, което моят, меко казано, луд учител по биология нарича „тийнейджърска чума“. Ако взема, че умра, дали ще имам късмета да пропусна утрешния тест по геометрия? Поне мога да се надявам.
— Зоуи, ти въобще слушаш ли ме? Мисля, че бе изпил четири… най-много шест бири и около три шота. Но въобще не е в това въпросът. Сигурно изобщо нямаше да се стигне дотам, ако твоите тъпи родители не те бяха накарали да се прибираш след края на мача.
Погледите ни се срещнаха в пълно единодушие относно поредната несправедливост, извършена спрямо мен от майка ми и загубеняка, за когото бе омъжена вече ужасно много дълги години. След тази кратка пауза, колкото да си поеме дъх, Кайла продължи с бърборенето.
— Освен това празнуваха. Имам предвид, че биха „Съюза“. — Тя ме хвана за рамото и почти притисна лицето си в моето. — Хей, гаджето ти…
— Не ми е точно гадже — поправих я аз, като правех всичко възможно да не се закашлям срещу нея.
— Освен това Хийт е нашият нападател, така че е в реда на нещата да празнува. Минали са поне милион години от последния път, когато „Счупена стрела“ са победили „Съюза“
— Шестнайсет. — Никак не съм добре с математиката, но в сравнение с Кайла съм гений.
— Няма значение. Въпросът е, че той беше на върха на щастието. Трябва да му дадеш шанс.
— Въпросът е, че той беше пиян за пети път тази седмица. Съжалявам, но нямам намерение да излизам с момче, на което главните цели в живота се изчерпват с футболния отбор на колежа или с опитите да изпие шест бири една след друга, без да повърне. Изобщо няма да споменавам факта, че е започнал да надебелява от толкова бира.
Закашлях се. Почувствах се замаяна и си поех бавно и дълбоко дъх, след като кашлицата отмина. Не че бърборет изобщо забеляза нещо.
— Дебел Хийт. Не е картинка, която искам да си представям.
Потиснах поредния порив за кашлица, за да си довърша:
— А да се целуваш с него, е все едно да смучеш накиснати в алкохол крака!
Кайла сбърчи лице:
— Ясно де, стига гадости. Жалко, че е толкова секси.
Завъртях очи, без изобщо да се опитвам да прикрия раздразнението си от нейно плиткоумие.
— Много си кисела, когато си болна. А изобщо не можеш да си представиш колко беше разстроен Хийт, като не му обърна внимание на обяд. Той дори…
Тогава го забелязах. Мъртвеца. Добре де, съвсем ясно ми е, че той не е точно мъртъв, по-скоро е не-жив. Или не-човек. Както и да е. Учените казват едно, хората — друго, но резултатът е един и същ. Нямаше никакво съмнение за какво става дума и дори да не усещах силата и мрака, които се излъчваха от него, нямаше абсолютно никакъв начин да пропусна знака му — сапфиреносин полумесец на челото и татуировката на заплетен възел, ограждаща сините му очи. Той беше вампир и което е по-лошото, беше Ловец. По дяволите! Застанал бе точно до шкафчето ми.
— Зоуи, ти въобще не ме слушаш!
Тогава вампирът заговори и думите му плавно се понесоха в пространството между нас, опасни и съблазнителни като кръв, смесена с разтопен шоколад.
— Зоуи, Монтгомъри избра теб. Твоята смърт ще бъде твое начало. Нощта те зове, вслушай се в нежния й глас. Твоята съдба те очаква в „Дома на нощта“.
Той вдигна дългия си бял пръст и ме посочи. В този момент усетих челото ми да експлодира от болка, а Кайла нададе писък.


Когато ярките петна пред очите ми започнаха да изчезват, фокусирах пребледнялото лице на Кайла, която се взираше в мен. Както обикновено казах първото глупаво нещо, което ми дойде наум.
— Кайла, очите ти са изпъкнали като на риба!
— Той те беляза! О, Зоуи! Имаш очертанията на това нещо на челото си. — Тя притисна треперещата си ръка към устните си в опит да възпре риданията си.
Закашлях се. Имах убийствено главоболие и потърках с ръка мястото над веждите си. Усетих пробождане, сякаш ме ужили оса, и болката се разпростря по цялото ми лице. Имах чувството, че ще повърна.
— Зоуи! — Кайла вече плачеше и се мъчеше да говори между хълцанията: — О, Боже! Този тип беше Ловец вампир.
— Кайла — заговорих аз, като се опитвах да игнорирам болката в главата си. — Спри да плачеш. Много добре знаеш, че мразя да плачеш. — Протегнах ръка към нея, за да я потупам успокоително по рамото, но тя веднага се сви и се отдръпна от мен.
Не можех да повярвам. Тя наистина се отдръпна, сякаш се страхуваше мен. Сигурно е забелязала болката в очите ми, защото мигновено започна отново с типичното си бърборене:
— О, Зоуи! Какво ще правиш сега? Не можеш да отидеш на онова място. Не можеш да станеш една от тях. Това просто не може да е истина! Сега с кого ще ходя на всички футболни мачове?
Забелязах, че по време на цялата си тирада тя не се приближи към мен на сантиметър. Потиснах болката и не се разплаках. Очите ми останаха сухи. Бях добра в криенето на сълзи. Няма как да не бъда. Имах три години на разположение, за да се науча.
— Няма проблем, всичко е наред. Ще се опитам да оправя нещата. Това сигурно с някаква странна грешка — излъгах. Мръщейки се от болката в челото, се огледах. Изпитах леко облекчение от факта, че с Кайла бяхме единствените в кабинета по математика, и ми се наложи да потисна истеричния си смях.
Ако не се бях побъркала толкова покрай теста по геометрия, който трябваше да правим утре, и бях хукнала към шкафчето си, за да си събера учебниците, бих могла да прекарам вечерта в четене. И Ловецът щеше да ме намери пред училището, сред повече от хиляда и триста ученици, чакащи училищните автобуси, „Големите жълти лимузини“, както ги нарича моята глупава, префърцунена сестра.
Аз имам кола, но да стоя с тези, които нямат моя късмет и са принудени да чакат автобуса, си е стара традиция, да не говорим за невероятната възможност да разбера кой с кого се натиска.
Както и да е, освен нас имаше само още едно момче в кабинета по математика — висок, кльощав смотаняк с мръсни зъби, които за съжаление успях да видя, понеже зяпна, сякаш току-що съм родила малки летящи прасенца.
Закашлях се отново. Този път с отвратителна, влажна кашлица. Смотанякът изписука и офейка, притиснал папка към гърдите си. Явно клубът по шах е преместил срещите си в понеделник след училище.
Дали вампирите играят шах? А дали сред тях има смотаняци? Или пък префърцунени мажоретки? Дали има вампири, които свирят в група? Или пък тази тяхна странна склонност момчетата да се обличат като момичета и да носят прически, които им покриват половината лице? Или пък от онези почитатели на готик музиката, които не обичат да посещават банята особено често. Дали и аз ще стана готик момиче. Или по-зле? Не харесвам особено да нося черно или поне не само черно. Освен това не изпитвам внезапна и необратима омраза към водата и сапуна, нито пък имам натрапчиви пориви да си променя прическата или да си сложа прекалено дебела очна линия.
Всички тези мисли се прескачаха в ума ми, когато усетих поредния порив истеричен смях, който се опитваше да се изплъзне от гърлото ми. За щастие успях да го прикрия с кашлицата.
— Зоуи, добре ли си? — гласът на Кайла звучеше някак фалцетно, сякаш някой я беше ощипал. Тя отстъпи още една крачка от мен.
Въздъхнах и тогава усетих първия пристъп на гняв. Не е като да съм искала това. С Кайла бяхме приятелки още от трети клас, а тя ме гледаше, все едно съм чудовище.
— Кайла, това съм аз. Същата, която бях и преди две минути, преди два часа и преди два дни — посочих ядосано към челото си. — Това тук не променя коя съм!
Очите й отново се насълзиха, но за щастие в този момент звънна мобилният й телефон. По навик тя погледна към дисплея, за да види от кого е обаждането. По изражението й, подобно на заек в светлините на прожекторите, ми стана ясно, че се обажда гаджето й Джаред.
— Хайде — казах й. — Прибирай се с него.
Погледът, с който ми отвърна, беше като шамар.
— Обади ми се по-късно! — подхвърли през рамо, докато предприемаше светкавично отстъпление през входната врата.
Видях я колко бърза през двора към паркинга, притиснала плътно телефона към ухото си. Приказваше буквално на залпове. Със сигурност вече му казваше новината, че се превръщам в чудовище.
Проблемът, естествено, беше там, че моето превръщане в чудовище ми даваше два избора. Избор едно — да се превърна във вампир, което е равнозначно на чудовище в ума на всеки нормален човек. Избор две — отказвам да приема промяната и умирам. Завинаги.
И така, добрата новина е, че няма да ми се налага утре да държа тест по геометрия. Лошата новина е, че ще трябва да се преместя в „Дома на нощта“ — частно училище с пансион, разположено в центъра на Тулса. То е известно на всички като „Вампирското училище“. Там ще трябва да прекарам следващите четири години, преминавайки през странни и неназоваеми физически трансформации, както и през необратимо преобръщане на целия ми досегашен живот. И това само в случай, че всичко друго не ме убие междувременно.
Чудесно. Не исках да правя нито едно от двете неща. Исках просто да си бъда нормална въпреки непоносимо консервативните ми родители, въпреки ужасния ми по-малък брат и отвратително перфектната ми по-голяма сестра. Исках да мина теста по геометрия. Исках да изкарам високи оценки, за да ме приемат в специалност „Ветеринарна медицина“ в колежа и да напусна този малък град в Оклахома. Но повече от всичко исках да намеря мястото си, най-вече в училище. Вкъщи ситуацията беше безнадеждна, така че всичко, което ми оставаше, бе свързано с училището и приятелите ми извън семейството.
Сега това също ми беше отнето.
Разроших косата си, така че да прикрия белега на челото ми, и с приведена глава, сякаш ровех за нещо в чантата си, забързах към вратата, от която се излиза на паркинга за ученици.
Спрях, преди да пристъпя навън. През стъклото на вратата видях Хийт. Около него се тълпяха момичета, чупеха стойки и приглаждаха коси, докато момчетата форсираха абсурдно големите си пикапи, в опит да изглеждат готини, без да им се удава особено.
Възможно ли е да съм била привлечена от всичко това? Не. Всъщност трябва да призная, че Хийт е невероятен сладур и дори сега не е толкова лош. Особено когато се постарае да е трезвен.
Писклив момичешки кикот долетя до мен откъм паркинга. Перфектно. Кати Ричтър, най-голямата кучка в училището, изглежда се сваляше на Хийт. Дори оттук, където бях застанала, си личеше ясно, че му се натиска. Както обикновено той просто си стоеше и се хилеше. По дяволите! Денят ми явно нямаше да започне да се подобрява точно сега. А синият ми фолксваген се намираше точно до тях двамата. Не, не можех просто така да отида там. Не можех просто така да се покажа пред всички с това нещо на челото си. Никога повече няма да мога да бъда част от тях. Знаех много добре какво щяха да направят. Спомнях си много ясно последното хлапе, което Ловецът беше белязал в нашето училище.
Случи се в началото на миналата учебна година. Ловецът дошъл още преди да започнат часовете и засякъл хлапето, докато отивало към стаята си. Не успях да видя Ловеца, но видях самото хлапе след това само за секунда, след като изпусна учебниците си и побягна навън от сградата. Белегът пламтеше на бледото му чело и сълзи се стичаха по пребледнялото му лице. Никога няма да забравя колко препълнени бяха коридорите тогава и как, след като той бързо излезе навън, в миг всички побягнаха от него, сякаш беше чумав. Аз бях едно от тези хлапета, които се отдръпнаха от пътя му и гледаха с ококорени очи, въпреки че много съжалявах за него. Просто не исках да стана известна като онази, която е приятелка е чудовища. Каква ирония, нали?
Вместо да отида до колата си, тръгнах към най-близката тоалетна, която за щастие се оказа празна. Вътре имаше три кабинки. Проверих по два пъти всяка от тях за подаващи се отдолу крака. На едната стена имаше две мивки, над които висяха две средно големи огледала. На отсрещната стена имаше голямо огледало с поставка за гримове, четки и какво ли още не. Оставих там чантата си и учебника по геометрия, поех си дълбоко въздух и отметнах косата си нагоре.
Беше като да се взирам в лицето на непознат, който съм срещала и преди, но не си спомням къде точно. Все едно да мернеш в тълпата познато лице, за което си напълно сигурна, че си виждала и преди, но не се сещаш на кого принадлежи. Ето това беше тя — непознатата от огледалото.
Имаше моите очи. Същият лешников цвят, който не можеше окончателно да приеме нито зелен, нито кафяв цвят. Но моите очи никога не са били толкова големи и кръгли. Или може би са такива? Косата й беше досущ като моята. Дълга, права и почти толкова тъмна, колкото е била косата на баба ми, преди да започне да побелява. Непознатата имаше моите високи скули, дълъг прав нос и широка уста — все черти от моята баба и другите ми предци от племето чероки. Но моето лице никога не е било толкова бледо. Аз винаги съм била тъмничка, доста по-мургава от когото и да било от моето семейство. А може би не кожата ми е станала бледа така внезапно… може би тя просто изглежда бледа в сравнение с тъмносиньото очертание на полумесеца, който се намираше точно по средата на челото ми. А може би се дължи на ужасното флуоресцентно осветление. Искрено се надявах, че е от осветлението.
Вгледах се в екзотичната си татуировка. На фона на индианските ми черти изглеждах белязана със знака на непокорството… сякаш принадлежах на едни по-древни времена, когато светът е бил… по-варварски.
От този ден нататък животът ми никога нямаше да бъде същият. За един кратък миг, съвсем кратък, аз забравих за ужаса от Промяната и изпитах разтърсваща експлозия от удоволствие, докато дълбоко в мен кръвта на моите предци ликуваше.
avatar
Катрин Евънс

Пол Пол : Female Брой мнения Брой мнения : 874
$ $ : 1048
Join date Join date : 26.12.2011
Age Age : 21
Местожителство Местожителство : The city of the immortals
Humor Humor : Никога не заблуждавам никой. Те се заблуждават сами като не си правят труда да разберат каква съм и сами изграждат някакъв образ за мен!!!

Таланти
Пеене:
0/5  (0/5)
Актьорство:
0/5  (0/5)
Танцуване:
0/5  (0/5)

Вижте профила на потребителя http://delightful-world.bulgarianforum.net/

Върнете се в началото Go down

Re: Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Писане by Катрин Евънс on Вто Дек 27, 2011 12:02 am

Втора глава

Когато прецених, че е минало достатъчно време и всички вече трябва да са напуснали двора на училището, закрих отново лицето си с коса и тръгнах към вратата, която се излиза на паркинга. Пътя изглеждаше чист. Мярнах в края на двора само едно хлапе, облечено с онези особено противни, изсулени рапърски панталони. Явно цялото му внимание беше погълнато от това да внимава да не му паднат панталоните, докато върви, така че изобщо не ме забеляза. Стиснах зъби заради болката в челото, бутнах силно вратата и се насочих с решителна крачка към колата си.
В момента, в който прекрачих навън, слънцето ме прониза. Не беше особено слънчев ден. Небето беше изпълнено с онези бели, пухкави облаци, които почти закриваха слънцето. Но това нямаше значение. Присвих очи от болка и се опитах да прикрия с ръка, за да се предпазя тази на пръв поглед не особено силна светлина и понеже болката ме беше обсебила, изобщо не забелязах пикапа, докато не спря точно пред мен.
— Хей, Зо! Не получи ли съобщението ми?
Ох, мамка му! Беше Хийт. Погледнах към него през пръстите, с които прикривах очите си от слънцето. Беше седнал в пикапа на приятеля си Дъстин. През рамото му успях да видя в кабината Дъстин и неговия брат Дрю, които както винаги спореха за един господ знае каква момчешка глупост.
За щастие не ми обърнаха никакво внимание. Погледнах отново към Хийт и въздъхнах. Държеше бира в едната си ръка и се хилеше глуповато. Моментално забравих, че току-що съм била белязана да се превърна в чудовище, смучещо кръв, и се развиках на Хийт:
— Ти пиеш в училище? Да не си откачил?
Усмивката му стана още по-широка.
— Откачил съм! По теб, миличка!
Обърнах му гръб, набързо отключих колата си и метнах учебника на задната седалка.
— Вие защо не сте на тренировка? — попитах и се извърнах настрани.
— Не си ли разбрала? Дадоха ни почивен ден, защото наритахме задниците на „Съюза“ в петък.
Дъстин и Дрю, които явно най-после ни обърнаха някакво внимание, нададоха викове на одобрение.
— А! Хм. Не. Явно съм пропуснала новината. Бях много заета днес. Ясно ти е, че имаме тест по геометрия утре. — Опитвах се да говоря колкото се може по-нормално и спокойно. Закашлях се и добавих: — Освен това ме е хванала ужасна настинка.
— Зо, сериозно питам. Да не си ми сърдита или нещо такова? Да не би Кайла да ти е казала някоя гадост за партито? Знаеш, че не съм ти изневерил съвсем…
Хм! Кайла не е споменала и една-единствена дума за изневяра. Като пълен идиот отново забравих за белега си. Поне временно. Главата ми щеше да се пръсне, така че го изгледах кръвнишки.
— Хийт, какво точно си направил?
— Зо, аз ли? Знаеш, че никога не бих… — Но невинното изражение на лицето му и извинителният тон от гласа му изчезнаха моментално, когато зърна белега на челото ми. — Какво по…
Но аз го прекъснах:
— Ш-т!
Извърнах глава към нищо неподозиращите Дъстин и Дрю, които в момента пееха с пълно гърло и безобразно фалшиво песен от новия албум на Тобп Кийт.
Очите на Хийт все още бяха ококорени, но успя да се овладее:
— Това да не е някакъв грим, който си сложила за часа по театрално изкуство?
— Не — прошепнах аз, — не е.
— Но ти не може да си белязана! Нали излизаш с мен.
— Не излизам с теб! — в този момент таймаутът ми от кашлицата приключи. Буквално се превих на две и не можех да си поема дъх от тежкия пристъп.
— Хей, Зоуи, май е време да откажеш цигарите — провикна се Дъстин през кабината.
— Да, звучиш, сякаш ще изкашляш ей сега някой дроб или нещо подобно добави след него Дрю.
— Пич, остави я на мира! Знаеш, че не пуши. Тя е вампир.
Чудесно. Направо прекрасно. Хийт, с вродената си липса на здрав разум, беше застанал точно пред мен, когато се провикна към своите приятели, и те веднага показаха глави от прозорците на пикапа.
— Вярно, мамка му! Зоуи е шибан изрод!
Грубите думи на Дрю пробудиха в мен гнева, който се стаяваше някъде дълбоко в гърдите ми още първия момент, когато Кайла се отдръпна от мен. Сега този гняв закипя и изригна. Без да обръщам внимание на болката, която слънчевата светлина ми причиняваше, аз се вгледах право в очите на Дрю.
— Затваряй си скапаната уста! Вече имах достатъчно гаден ден и не ми трябват още глупости и от теб! — Преместих погледа си от ококорения Дрю към Дъстин и добавих: — Нито пък теб!
Когато погледнах в очите на Дъстин, осъзнах нещо. Нещо, което ме шокира и в същото време адски ме въодушеви. Той беше изплашен. Много изплашен. Погледнах отново към Дрю. Той също изглеждаше изплашен. Тогава го усетих — сякаш нещо пропълзя по цялата ми кожа и накара белега ми да пламне. Мощта. Усетих мощта.
— Зо, какво, по дяволите… — Гласът на Хийт отвлече вниманието ми и го върна обратно към братята.
— Да се махаме от тук! — извика Дрю, подкара пикапа и настъпи силно газта.
Тръгна толкова бързо, че Хийт загуби равновесие и се изсули на земята, размахвайки безпомощно ръце и крака. Аз машинално изстрелях въпроса:
— Добре ли си?
Хийт беше паднал на земята и аз му подадох ръка да се изправи. Тогава подуших нещо. Някаква сладка и много съблазнителна миризма. Дали Хийт ползва нов парфюм? Някои от онези, които според рекламите им съдържат феромони и привличат неудържимо жените? Не осъзнавах колко близо до него съм застанала, преди да се изправи. Оказахме се притиснати един към друг. Той погледна към мен и очите му съдържаха въпрос. Не се отдръпнах от него. А трябваше. Преди така бих направила. Но не и сега, не и днес.
— Зо? — започна той нежно с дълбокия си и леко дрезгав глас.
— Миришеш фантастично. — Не можах да се въздържа да го кажа. Сърцето ми биеше толкова силно, че усещах пулсирането в слепоочията си.
— Зоуи, много ми липсваше. Знаеш, че наистина те обичам. — Той посегна, за да докосне лицето ми, и в този момент и двамата забелязахме кръвта, която се стичаше на струйка по ръката му.
— О, по дяволите! Явно съм се… — Внезапно млъкна, след като забеляза изражението ми. Представям си как съм изглеждала с пребледняло лице, сияещ сапфирен полумесец на челото, втренчена в раната на ръката му. Не можех да отместя поглед.
— Искам да… — прошепнах аз, — искам да… — Какво исках? Не можех да го кажа с думи. Не, по-скоро не бих го казала с думи. Не бих казала на глас нито дума за всепоглъщащата вълна на желание, която се опитваше да ме задуши. И не беше заради това, че Хийт стоеше толкова близо до мен. Бил е близо до мен и преди. Странно, излизахме почти цяла година, а никога не ме е карал да се чувствам така. Прехапах устни и простенах.
Пикапът се върна и заби спирачки точно зад нас. Дрю изскочи отвътре, грабна Хийт през кръста и го помъкна към кабината.
— Престани, сега говоря със Зоуи! — Той се опита да се отскубне от Дрю, но момчето беше защитник в отбора на „Стрелите“ и това никак не беше лесно.
Дъстин стигна до тях, отвори вратата и двамата натикаха Хийт вътре.
— Стой далече от него, изрод такъв! — ми изкрещя Дрю, докато Дъстин подкарваше пикапа с мръсна газ.
Най-после влязох в колата си. Ръцете ми трепереха толкова силно, че успях да запаля едва от третия път.
— Само да се добера до вкъщи! Само да се добера до вкъщи! — повтарях си това през цялото време, докато гърдите ми се раздираха от ужасната кашлица. Не исках да мисля за това, което се случи току-що. Не можех да мисля за това, което се случи току-що.
Пътуването до вкъщи отне петнайсет минути, но ми се стори като миг. Твърде скоро се озовах пред гаража и се опитвах да се подготвя за сцената, която със сигурност знаех, че ме очаква, така както знам, че светкавицата ще бъде последвана от гръм.
Защо бях толкова нетърпелива да вляза вътре? Предполагам, че всъщност не съм била чак толкова нетърпелива. По-скоро се опитвах да избягам от това, което се случи преди малко на паркинга с Хийт.
Не, сега не мога да мисля за това. А и съм сигурна, че всичко си има рационално обяснение, рационално и просто обяснение. Дъстин и Дрю бяха идиоти. Абсолютно безмозъчни типове. Не съм използвала новата си сила, за да им изкарам акъла. Те си бяха напълно изтрещели още като видяха, че съм белязана. Толкова е просто. Хората се страхуват от вампирите.
— Но аз не съм вампир! — казах си. И тогава си спомних за хипнотизиращата красота на кръвта на Хийт и огромното желание, което изпитвах към нея. Не към Хийт, а именно към кръвта му.
Не, не, не! Кръвта не може да бъде нещо красиво или пък желано. Сигурно съм в шок. Това ще да е. В шок съм и не мога да мисля трезво. Добре, добре… неволно докоснах белега си. Вече не гореше, но все още беше странен на пипане. Кашлицата ме нападна отново за милионен път. Добре, не мога да мисля за Хийт, но не мога да продължавам да го отричам. Чувствах се различна. Кожата ми беше свръхчувствителна, гърдите ме боляха, а очите ми сълзяха болезнено, въпреки че сложих слънчевите си очила.
— Умирам — простенах и веднага стиснах устни. Сигурно наистина умирах. Погледнах към голямата тухлена къща, която след почти три години все още не чувствах като дом. — Хайде да приключвам с това. Просто да приключа веднъж завинаги.
Най-вероятно сестра ми няма да си е вкъщи, сигурно е на репетиция с клакьорките. Надявам се, че досадният трол, тоест брат ми, ще бъде напълно погълнат от новата си видеоигра. Може би ще мога да остана насаме с мама. Тя сигурно ще ме разбере. Може би дори ще знае какво да направим…
Е, не! На шестнайсет години съм и осъзнавам, че не се нуждая от нищо друго така, както от майка си.
— Моля се, дано да ме разбере! — промълвих кратка молитва към някой бог или богиня, който и да ме слушаше в момента.
Както обикновено влязох през гаража. Отидох до стаята си и сложих на леглото учебника по геометрия, дамската чанта и раницата и се отправих да търся майка си.
Намерих я в дневната, седнала на дивана, с ролки на главата, пиеше кафе и четеше „Пилешка супа за женската душа“. Изглеждаше толкова нормална, колкото изглежда обикновено. С изключение на това, че преди четеше екзотични романи и носеше грим. Но новият й съпруг не й дава да го прави вече (какъв тъпак).
— Мамо?
— М-м? — Тя дори не погледна към мен.
— Мамче — обърнах се към нея по начина, по който я наричах, преди да се омъжи за Джон. — Нуждая се от помощта ти.
Не знам дали заради обръщението, или нещо в гласа ми е докоснало нейната майчина интуиция, но погледът, с който ми отвърна, беше изпълнен е нежност и загриженост.
— Какво има, миличка? — започна тя, но в същия миг забеляза белега на челото ми. — О, Господи! Какво си направила?
Сърцето ме заболя.
— Мамо! Това не е нещо, което аз съм направила, то ми се е случило! Но не заради мен, вината не е моя.
— О, не! — продължи да се вайка тя, сякаш не бях казала и думичка. — А сега какво ще каже баща ти?
Искаше ми се да изкрещя: „Как, по дяволите, може някой от нас да знае какво ще каже баща ми, след като не сме го виждали и чували вече четиринайсет години?“, но знаех, че това само ще влоши нещата, защото тя винаги побеснява, когато намеквам, че Джон не е „истинският“ ми баща. Затова реших да пробвам друга тактика. Такава каквато не бях предприемала през последните три години.
— Мамо, моля те! Може ли просто да не му казваш? Поне за ден-два. Запази го само между нас двете, докато… знам ли… докато свикнем с това. — Притаих дъх в очакване.
— Но какво да му кажа? Не можеш да прикриваш това нещо на челото си с грим! — устните й се свиха в гримаса, когато хвърли поглед към полумесеца.
— Мамо, нямах предвид, че ще стоя тук през това време. Трябва да си тръгна, знаеш го. — Направих пауза, защото тялото ми се разтресе от пристъп на кашлица. — Ловецът ме беляза. Трябва да се преместя в „Дома на нощта“. Ако не го направя, ще се разболея и ще ставам все по-зле и все по-зле… — Докато умра. Опитах се да го кажа с поглед, защото не можех с думи. — Просто искам няколко дни, преди да се наложи да се разправям с… — Не исках да казвам името му и този път нарочно се престорих, че кашлям.
— И какво точно да кажа на баща ти?
Усетих страх и паника в гласа й. Нали тя беше майката? Не трябваше ли тя да знае отговорите, вместо да задава въпросите?
— Ами… кажи му, че ще прекарам следващите няколко дни у Кайла, защото имаме да правим проект по биология.
Забелязах как очите на майка ми се промениха. Загрижеността се изпари от тях и отстъпи място на твърдостта, която така добре познавах.
— Значи ми казваш, че искаш от мен да го излъжа?
— Не, мамо. Казвам ти, че искам поне веднъж да дадеш предимство на това, от което аз се нуждая, пред това, което той иска. Искам да ми бъдеш майка. Да ми помогнеш да си събера багажа и да отида до това ново училище, защото съм уплашена, болна и не знам дали ще мога да се справя сама — изрекох всичко това на един дъх и отново се закашлях.
— Не съм забелязала да съм преставала да ти бъда майка — каза тя студено.
Дори Кайла не успяваше да ми дотегне толкова. Въздъхнах:
— Мисля, че точно в това е проблемът. Не ти пука достатъчно, за да го забележиш. Въобще не се интересуваш от нищо друго, освен от Джон, откакто се омъжи за него.
Тя присви ядосано очи.
— Как може да си такава егоистка? Не осъзнаваш ли колко много неща направи той за нас? Благодарение на него напуснах ужасната си работа, благодарение на него не се налага да се притесняваме за пари и имаме тази хубава, голяма къща. Благодарение на него имаме сигурност и светло бъдеще.
Чувала съм тези думи толкова пъти, че бих могла да ги изрецитирам едновременно с нея. На този етап от разговора аз обикновено се извинявах и отивах в стаята си. Днес обаче бях различна. Всичко беше различно.
— Не, майко. Истината е, че заради него ти не обръщаше никакво внимание на децата си през последните три години. Знаеш ли, че голямата ти дъщеря се е превърнала в подла, разглезена кучка, която е преспала с половината футболен отбор? Знаеш ли какви отвратителни и кървави компютърни игри играе Кевин тайно? Не, разбира се. Не знаеш, понеже те двамата се преструват на щастливи и се правят, че много харесват Джон и цялата семейна бутафория. Затова ти им се усмихваш, молиш се за тяхно добро и им разрешаваш да правят каквото си искат. А аз? Аз съм лошата, защото не се преструвам, защото съм честна. Знаеш ли какво? Животът ми е толкова скапан, че направо съм доволна, че Ловецът ме беляза. Наричат това вампирско училище „Домът на нощта“, но то едва ли е по-мрачно място от този перфектен „дом“.
Преди да се разкрещя или разплача, хукнах към стаята си и затръшнах вратата след себе си.
Да се задавят дано!
През стената на стаята чувах как майка ми говори с истеричен глас на Джон по телефона. Нямаше никакво съмнение, че той ще дойде по най-бързия начин, за да се разправя с мен. Вместо да стоя на леглото и да плача, както ми се искаше, аз се заех да изпразвам училищните глупости от раницата си. Така или иначе няма да ми трябват там, където отивам. Най-вероятно те изобщо нямат нормални предмети. Сигурно имат часове по „Прерязване на човешки гърла“… или… хм… например: „Как да виждаме в тъмното“.
Както и да е.
Независимо от това, което майка ми направи или не направи, аз не можех да остана тук, трябваше да си тръгна. Тогава какво да взема със себе си? Любимите си джинси и тези, които нося в момента. Няколко черни тениски. Така де, какво друго носят вампирите? Почти пропуснах много готиния си син потник и понеже всички тези черни неща ме караха да се чувствам още по-депресирана, реших да го взема. След това натъпках един тон сутиени и прашки, а в страничните джобове напълних всичките си гримове и козметика. Почти пропуснах моето любимо животинче „Либката Отис“ (не съм можела да казвам „р“ когато съм била на две), което стоеше на възглавницата ми. Така де, вампир или не, не мисля, че бих могла да заспя много добре без него. Така че го сложих внимателно в раницата.
В този момент чух да се тропа по вратата и неговия глас да ме вика.
— Какво? — извиках в отговор и веднага се задавих в ужасна кашлица.
— Зоуи, с майка ти трябва да говорим с теб.
Прекрасно. Значи явно не са се задавили. Потупах нежно „Либката Отис“:
— Голяма гадост, да знаеш.
Вдигнах рамене, закашлях се отново и излязох да се срещна лице в лице с врага.

************************

Squeeze, hot, hold that pose
you know i like it do it sweetheart, i'm the boss
I'll let you get close to it
I'm gonna make tonight a show oh oh
I'll make your love grenade explode, nanana
Turning the lights out,
burnin' the candles
And the mirrors gon' fog tonight!
Turning the lights out,
Tighten the handcuffs
And the mirrors gon' fog tonight!






avatar
Катрин Евънс

Пол Пол : Female Брой мнения Брой мнения : 874
$ $ : 1048
Join date Join date : 26.12.2011
Age Age : 21
Местожителство Местожителство : The city of the immortals
Humor Humor : Никога не заблуждавам никой. Те се заблуждават сами като не си правят труда да разберат каква съм и сами изграждат някакъв образ за мен!!!

Таланти
Пеене:
0/5  (0/5)
Актьорство:
0/5  (0/5)
Танцуване:
0/5  (0/5)

Вижте профила на потребителя http://delightful-world.bulgarianforum.net/

Върнете се в началото Go down

Re: Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Писане by Катрин Евънс on Вто Дек 27, 2011 12:03 am

Трета глава


На пръв поглед Джон Хийфър, загубенякът, играещ ролята на баща, изглежда напълно нормален човек. Когато той започна да излиза с майка ми, често дочувах нейни приятелки да го наричат „красив“ и „чаровен“. Първоначално. Сега вече майка ми си има нови приятелки. Такива, които според господин Чаровен Красавец са много по-подходящи, отколкото групата готини неомъжени жени, с които майка ми преди се събираше.
Никога не съм го харесвала. Сериозно. Не го казвам просто защото сега не мога да го понасям. От първия момент, когато го видях, забелязах само едно нещо — фалш. Той се преструва на готин тип. Преструва се на добър съпруг. Дори се опитва да се преструва на добър баща.
Изглежда като всеки друг мъж на възраст да бъде баща. Има тъмна коса, кльощави крака и е заформил шкембе. Очите му са точно като душата му — бездушни, студени и тъмни.
Влязох във всекидневната и го видях да седи на дивана. Майка ми се беше свила до него и стискаше ръката му. Очите й вече бяха зачервени и влажни. Идеално. Значи се канеше да играе наранена и истерична майка. Тази роля й се удава много добре.
Джон се опита да отправи към мен пронизващ поглед, но белегът ми му отвлече вниманието. Той сбърчи лице от отвращение.
— Махни се от мене. Сатана! — изрече с проповеднически глас.
Въздъхнах.
— Не е Сатаната, това съм си аз.
— Сега не е време за сарказъм, Зоуи! — намеси се майка ми.
— Ще оправя това, скъпа — каза Джон, като я потупваше разсеяно по рамото, преди да насочи вниманието си отново към мен. — Казах ти, че лошото ти поведение и липсата на добро възпитание ще те провалят. Дори не съм изненадан, че това се случва толкова скоро.
Поклатих глава. Очаквах нещо такова. Хем го очаквах, хем бях в шок. Целият свят знае, че няма нищо, което човек може да направи, за да предизвика Промяната. Цялата работа, че ако те ухапе вампир, ще умреш и ще се превърнеш и ти в такъв, е пълна измислица. Учените от години се опитват да разберат какво предизвиква физическите промени, които води със себе си вампиризмът. Мислят си, че ако открият какво го предизвиква, ще могат да го лекуват или дори да изобретят ваксина, която да го предотвратява. Но до момента не са открили абсолютно нищо. Но Джон Хийфър, този загубеняк, изведнъж откри, че лошото тийнейджърско поведение, и в частност моето, което се изчерпва с няколко инцидентни лъжи, някои лоши мисли и злобни коментари, насочени най-вече към родителите ми, всъщност са довели до тази физическа промяна в тялото ми. Брей, кой би предположил?
— Това не е нещо, което аз съм предизвикала — успях да кажа най-после. — Не е нещо, което аз съм направила, то е направено на мен. Всеки учен на тази земя ще го потвърди.
— Учените не знаят всичко. Те не са Божии хора.
Вгледах се в него. Той беше старейшина на вярващите — позиция, с която особено много се гордееше. Това беше една от причините, поради които майка ми беше привлечена от него. Да си старейшина означава да си човек с голям успех. Той имаше правилната професия. Чудесна къща. Перфектното семейство. Очакваше се, че може да взема винаги правилните решения. На пръв поглед той има всички предпоставки да бъде перфектният съпруг и най-добрият баща за нас. Жалко, че този пръв поглед не показва цялата картинка. И сега се опитваше да ми се прави на старейшина и да тика Господ в лицето ми. Бих заложила новите си яки обувки „Стийв Мадън“ че Той би се подразнил от това не по-малко от мен.
Направих пореден опит:
— Учихме за това в часа по биология. Това е физическа реакция при някои тийнейджъри в резултат на хормоналните промени в телата им. — Спрях, за да се насладя на гордостта си от това, че съм си спомнила нещо, което сме учили този срок. — При някои хора хормоните предизвикват нещо в… ъъъ… — Замислих се по-сериозно и си спомних: — Неизползваните части от ДНК веригата, което предизвиква цялата Промяна. — Усмихнах се, но не на Джон, а на това, че успях да си спомня толкова много от урок, който сме учили преди месеци. Осъзнах, че усмивката беше грешка, когато видях начина, по който той стисна зъби.
— Божието знание превъзхожда науката и е богохулство да твърдиш обратното, млада госпожице!
— Никога не съм казвала, че учените са по-умни от Бог… — отново се закашлях. — Просто се опитвам да ти обясня всичко това…
— Не се нуждая от обясненията на една шестнайсетгодишна.
В интерес на истината той носеше ужасни панталони и отвратителна риза. Определено се нуждаеше от някои обяснения на тийнейджър, но мисля, че сега не беше най-добрият момент да споменавам очебийната му модна инвалидност.
— Но, Джон, скъпи, какво ще правим с нея? Какво ще кажат съседите? — Лицето на майка ми пребледня още повече и тя се разрида. — Какво ще кажат хората на неделната среща?
Той присви очи точно когато аз си поех дъх да отговоря и ме прекъсна, преди да успея да кажа нещо.
— Ще направим това, което се очаква от всяко едно порядъчно семейство. Ще предадем зова на Бог.
Смятаха да ме изпратят в манастир? За съжаление можех да възразя единствено с нов пристъп на кашлица, затова те си запазиха правото на следваща реплика.
— Освен това трябва да се обадим на доктор Ашър. Той най-добре ще знае как да се справи с тази ситуация.
Чудесно. Направо великолепно. Обажда се на семейния психиатър — Невероятно Безизразният Човек. Перфектно.
— Линда, обади се на спешния номер на доктор Ашър. Също така мисля, че трябва да сигнализираме Вярващите за обща молитва. Постарай се всички останали старейшини да разберат, че са призовани да се съберат тук.
Майка ми кимна и хвана слушалката на телефона, но думите, които излязоха от устата ми в този момент, я накараха да го затвори.
— Какво?! Мислите да доведете тук онзи психар, който и представа си няма от тийнейджъри, и онези жестоки старейшини? Сякаш те веднага ще схванат за какво става дума. Забравихте ли? Трябва да си замина. Тази вечер. — Последвалият пристъп на кашлица ми причини ужасна болка. — Вижте, състоянието ми непрекъснато ще се влошава, ако не отида при… — поколебах се. Защо е толкова трудно да кажа „вампири“? Защото звучеше толкова чуждо, толкова крайно… и… част от мен го призна, толкова фантастично. Трябва да отида в „Дома на нощта“.
Майка ми изведнъж скочи и за миг си помислих, че наистина има намерение да ме спаси. Тогава обаче Джон сложи ръката си покровителствено на рамото и. Тя погледна към него и когато погледът й се върна обратно към мен, забелязах в очите й почти съжаление, но думите и казваха това, което Джон очакваше от нея.
— Зоуи, предполагам, че нищо няма да навреди, ако прекараш поне тази нощ вкъщи?
— Естествено, че няма — добави Джон. — Сигурен съм, че доктор Ашър всеки момент ще види повикването за домашно посещение. След като дойде тук, всичко ще бъде наред е нея. — Той потупа майка ми по рамото, за да се престори на загрижен, но изглеждаше адски гаден.
Погледнах първо към майка ми, после към него. Никой от тях нямаше намерение да ме остави да си тръгна. Не и сега. А може би дори и изобщо. Не и преди да ме изнесат докторите. Изведнъж осъзнах, че не става дума само за това, че съм белязана и животът ми тотално се преобръща. Цялата работа е заради контрола. Ако ме пуснат да си тръгна, те някак си губят. В случая с майка ми предпочитах да си мисля, че тя се страхува да ме загуби. Знаех, че Джон никак не обича да губи. Не искаше да загуби авторитета си и илюзията, че ние сме едно прекрасно, сплотено семейство. Както майка ми вече каза, какво ще си помислят съседите, какво ще кажат хората на неделната сбирка? Джон трябваше да запази илюзията за пред хората и ако това означаваше да ме държат тук, докато стана много, много болна, той би платил тази цена.
Аз обаче не бих. Мисля, че беше време да взема нещата в свои ръце. Най-малкото имах перфектен маникюр.
— Добре — казах. Повикайте доктор Ашър. Обадете се на всички, за да се включат в молитвата. Но имате ли нещо против да полегна, преди всички да са пристигнали? — Закашлях се отново за по-убедително.
— Разбира се, че не, миличка отвърна майка ми, която изглеждаше видимо облекчена. — Малко почивка ще ти се отрази по-добре. — Тя се отдръпна от покровителствената ръка на Джон, усмихна се и ме прегърна. — Да ти донеса ли един аспирин?
— Няма нужда, ще се оправя — рекох аз и се притиснах в нея, представяйки си, че всичко това се случва преди три години и тя е все още на моя страна. След това си поех дълбоко дъх и отстъпих назад. — Ще се оправя.
Тя ме погледна и кимна. Каза ми, че съжалява по единствения възможен в момента начин — с очи. Обърнах се и тръгнах към стаята си. Зад гърба ми загубенякът попита:
— И защо не вземеш да направиш услуга на всички ни, като замаскираш това нещо с някоя пудра или друго подобно?
Дори не се спрях. Продължих да вървя. И си обещах, че няма да се разплача.
_Ще запомня това много добре_ — обещах си. — _Много добре ще запомня колко гадно ме накараха да се чувствам днес. И когато съм самотна или изплашена, винаги ще помня, че нищо не може да е по-лошо от това да съм тук. Нищо._

************************

Squeeze, hot, hold that pose
you know i like it do it sweetheart, i'm the boss
I'll let you get close to it
I'm gonna make tonight a show oh oh
I'll make your love grenade explode, nanana
Turning the lights out,
burnin' the candles
And the mirrors gon' fog tonight!
Turning the lights out,
Tighten the handcuffs
And the mirrors gon' fog tonight!






avatar
Катрин Евънс

Пол Пол : Female Брой мнения Брой мнения : 874
$ $ : 1048
Join date Join date : 26.12.2011
Age Age : 21
Местожителство Местожителство : The city of the immortals
Humor Humor : Никога не заблуждавам никой. Те се заблуждават сами като не си правят труда да разберат каква съм и сами изграждат някакъв образ за мен!!!

Таланти
Пеене:
0/5  (0/5)
Актьорство:
0/5  (0/5)
Танцуване:
0/5  (0/5)

Вижте профила на потребителя http://delightful-world.bulgarianforum.net/

Върнете се в началото Go down

Re: Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Писане by Катрин Евънс on Чет Дек 29, 2011 7:50 pm

Четвърта глава


Седнах на леглото си и се закашлях, докато слушах майка ми да води паникьосано разговор след разговор по спешната телефонна линия, съобщавайки на всички Вярващи за молитвата, която ще се състои у нас. След трийсетина минути къщата ни щеше да започне да се пълни е дебели жени и техните подобни на педофили съпрузи. Ще ме извикат в дневната. Белегът ми ще бъде обявен за изключително голям и сериозен проблем. Предполагам, че ще ме намажат с някаква гадост, която със сигурност ще запуши порите ми и ще ми излезе пъпка с размерите на окото на Циклопа, още преди да са сложили ръцете си върху мен и да са започнали да се молят. Ще се молят на Бог да престана да бъда толкова лошо момиче и да създавам проблеми на родителите си. И, разбира се, след това белегът ми ще трябва да изчезне.
Де да ставаше толкова лесно. С най-голямо удоволствие бих направила сделка е Господ да бъда добро момиче срещу това да не се налага да сменям училището и биологичния си вид. Дори ще направя теста по геометрия. Добре де, може би без теста по геометрия, но определено не е като да съм искала да се превърна в чудовище. Всичко това означаваше, че нямам друг избор, освен да си тръгна. Да започна живота си отново някъде, където ще бъда нов човек. Някъде, където нямам никакви приятели. Заставих се да не се разплача. Училището беше единственото място, където се чувствах у дома си. Приятелите ми бяха единственото ми семейство. Стиснах юмруци и положих всички усилия да не се разплача. Стъпка по стъпка. Ще правя нещата стъпка по стъпка.
Последното нещо, което исках, е да се разправям с клонингите на загубеняка. И ако Вярващите не бяха достатъчни, ужасният молитвен сеанс щеше да бъде последван от друг, не по-малко досаден сеанс с доктор Ашър. Той ще ми зададе много въпроси относно как това или онова ме кара да се чувствам. След това ще започне да дърдори за това, че тийнейджърският гняв и страхове са нормални, но че само аз мога да избера как това ще се отрази на живота ми. Дрън-дрън… И понеже това е преглед, сигурно ще ме накара да нарисувам нещо, което да представи детето вътре в мен или нещо подобно.
Определено трябваше да се измъкна от тук.
Добре, че винаги съм била лошото дете — бях подготвена за ситуации като тази. Добре де, не съм си представяла, че ще ми се наложи да се измъквам от къщи, за да се присъединя към вампирите, когато скривах резервния ключ за колата си под саксията до прозореца. Просто си мислех, че може някой път да ми се прииска да се измъкна и да отида при Кайла. Или когато наистина имах желание да бъда лоша, можех да се измъкна и да се срещна с Хийт, за да се целуваме в парка. Но той започна да пие, а сега аз започнах да се превръщам във вампир. Понякога в живота няма абсолютно никаква логика.
Грабнах раницата си, отворих прозореца и е лекота, която говореше много повече за греховната ми природа, отколкото проповедите на загубеняка, се покачих на прозореца. Сложих си слънчевите очила и се огледах внимателно. Все още беше едва четири и половина следобед и бях много благодарна, че оградата ни напълно ме скриваше от съседите. От тази страна на къщата имаше само един прозорец — този на стаята на сестра ми, но според мен тя още не се беше прибрала от заниманията си с клакьорките. За пръв път бях невероятно щастлива, че целият свят на сестра ми се изчерпва с клакьорството. Хвърлих първо раницата си на земята, а след това се спуснах бавно след нея, полагайки максимални усилия да не издам и най-малкия шум. Спрях се за миг и зарових лице в ръцете си, за да заглуша ужасната кашлица. После се набрах на оградата, където стоеше саксията е лавандулата, подарена ми от баба Редбърд, и заопипвах, докато усетя твърдия метал на ключовете, които се бяха настанили удобно в меката трева.
Вратата дори не скръцна, когато я отворих и се изнизах като една от „Ангелите на Чарли“ Колата ми стоеше точно там, където винаги я оставям — точно пред третата врата на триместния ни гараж. Загубенякът казваше, че косачката за трева е по-важна и затова ще стои в гаража, а колата ми отвън. (Как пък да не е по-важна от моя ретро фолксваген? Пфу, каква глупост. Започвах да разсъждавам като момче. Откога съм взела да се интересувам дали колата ми е ретро? Явно наистина в мен е започнала да настъпва Промяната). Огледах се на двете страни. Беше чисто. Скочих в колата, включих на първа и бях искрено благодарна, че улицата ни е толкова необичайно гладка, когато чудесното ми автомобилче се плъзна нежно и тихо по нея.
Дори не поглеждах в огледалото за обратно виждане. Пресегнах се и изключих мобилния си телефон. Изобщо нямах желание да говоря с когото и да било. Всъщност не беше точно така. Имаше един човек, с когото определено, исках да говоря. Тя беше единственият човек в света, който след като научеше за белега ми, нямаше да реши, че съм чудовище, изрод или кой знае какво още.
Колата сякаш прочете мислите ми и сама вземаше завоите по магистралата към може би най-прекрасното място на света — лавандуловата ферма на баба Редбърд.
За разлика от пътуването от училище до вкъщи, шофирането до фермата на баба ми отне час и половина и ми се стори, че продължи цяла вечност.
По времето, когато отбих от магистралата и тръгнах по малкия разбит и мръсен път, който водеше до фермата, цялото тяло ме болеше ужасно. Чувствах се по-зле дори от онзи път, когато ни бяха назначили една нова, побъркана учителка по физическо, която ни караше да правим невероятно тежки упражнения, докато размахваше камшика и ни се присмиваше. Добре, де, може и да е нямала камшик, но все пак…
Мускулите ме боляха зверски. Наближаваше шест часът и слънцето се канеше скоро да залезе, но все още дразнеше очите ми и предизвикваше неприятни усещания по кожата ми. За щастие беше краят на октомври и можех да нося любимия си пуловер с надпис „Нашествието на боргите 4D“ (да, луда фенка съм на „Стар Трек“), който за щастие добре ме скриваше от слънцето.
Преди да сляза от колата, седнах на задната седалка, за да потърся старата си шапка с емблемата на университета на Оклахома. Нахлупих я на главата си така, че лицето ми да бъде напълно скрито от слънцето.
Къщата на баба ми се намираше между две ниви с лавандула, а над нея се извисяваха няколко огромни стари дъба. Построена е от камък през година. Имаше много удобна веранда и огромни прозорци. Обожавам тази къща. Дори само да се кача по дървените стълби, които водят към верандата, вече ми е достатъчно, за да се почувствам по-добре… на сигурно място. Тогава забелязах бележката от външната страна на вратата. Не беше трудно да позная красивия почерк на баба: „На склона съм, бера диви цветя.“
Докоснах мекия лист с аромат на лавандула. Баба винаги знаеше кога ще й отида на гости. Когато бях малка, го намирах за откачено, но като пораснах, започнах да оценявам това нейно качество. Цял живот съм била сигурна в това — каквото и да стане, винаги мога да разчитам на баба Редбърд. Първите месеци, след като мама се омъжи за Джон, щях да умра, ако нямах възможност всеки уикенд да се спасявам при нея.
За миг се поколебах дали да не вляза (тя никога не заключва вратата) и да я изчакам вътре, но имах нужда да я видя колкото се може по-скоро. Жадувах тя да ме прегърне и да ми каже това, което майка ми така и не ми каза:
_Не се притеснявай, всичко ще бъде наред… ще се справиш чудесно._
Така че вместо да вляза в къщата, тръгнах по една пътечка между поляните с лавандула, която може би водеше към склона и като докосвах с пръсти върховете на цветята, покрай мен се разнасяше техният аромат, сякаш ме приветстваха за добре дошла вкъщи.
Струваше ми се, че са минали години, откакто съм била тук за последен път, макар да знаех, че са само четири седмици. Джон не харесва баба. Смята, че е откачалка, и дори съм го чувала да казва на майка ми, че била вещица и щяла да гори в ада. Какъв гадняр.
И тогава ме обзе толкова удивително прозрение, че неволно се спрях. Родителите ми вече не можеха да контролират това, което правя. Никога повече нямаше да ми се налага да живея с тях. Джон вече не можеше да ми се налага за нищо.
Брей! Това е чудесно!
Толкова прекрасно, че ме докара до неконтролируем пристъп на кашлица — толкова силен, че се наложи да стисна тялото си е ръце, сякаш се прегръщам. Трябваше да намеря баба, и то веднага.


************************

Squeeze, hot, hold that pose
you know i like it do it sweetheart, i'm the boss
I'll let you get close to it
I'm gonna make tonight a show oh oh
I'll make your love grenade explode, nanana
Turning the lights out,
burnin' the candles
And the mirrors gon' fog tonight!
Turning the lights out,
Tighten the handcuffs
And the mirrors gon' fog tonight!






avatar
Катрин Евънс

Пол Пол : Female Брой мнения Брой мнения : 874
$ $ : 1048
Join date Join date : 26.12.2011
Age Age : 21
Местожителство Местожителство : The city of the immortals
Humor Humor : Никога не заблуждавам никой. Те се заблуждават сами като не си правят труда да разберат каква съм и сами изграждат някакъв образ за мен!!!

Таланти
Пеене:
0/5  (0/5)
Актьорство:
0/5  (0/5)
Танцуване:
0/5  (0/5)

Вижте профила на потребителя http://delightful-world.bulgarianforum.net/

Върнете се в началото Go down

Re: Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Писане by Катрин Евънс on Пет Дек 30, 2011 11:07 am

Пета глава

Пътят към склона винаги е бил стръмен, но съм го изкачвала поне милион пъти с или без баба и никога не съм се чувствала така. Не беше просто кашлица. И не беше само болка в мускулите. Бях замаяна, а стомахът ми започна да бълбука така ужасно, че си спомних за Мег Раян във филма „Френска целувка“, когато изяде толкова много сирене, че припадна. (Кевин Клайн е много готин в този филм. Добре де, като за старец.)
Изведнъж ме връхлетя ужасна хрема. Нямам предвид просто да подсмърчам. Изобщо не можех да дишам, ако си затворя устата, което ме караше да кашлям още по-силно. А болката в гърдите ми беше непоносима! Опитвах се да си спомня как точно умираха хлапетата, които отказваха да приемат Промяната. Дали получаваха сърдечен пристъп? Или е възможно да са кашляли и кихали до смърт?
_Спри да мислиш за това!_
Трябваше да намеря баба. Ако тя нямаше отговорите, щеше да ги намери. Баба Редбърд разбираше хората. Според нея това било така, защото не е прекъсвала връзките си със своите предци и със знанията, които е получила от тях. Дори сега ми става смешно, като си представя намръщеното й изражение, когато стане дума за загубеняка. (Тя е единственият възрастен, който знае, че го наричам така.) Според нея бе очевидно, че кръвта на мъдрите чероки е пропуснала нейната дъщеря, но само за да мога аз да получа допълнително от тази индианска магия.
Като дете съм се изкачвала по този път, държейки баба за ръка толкова пъти, че не бих могла да ги преброя. На ливадата с висока трева и диви цветя разпъвахме пъстро одеяло и си правехме пикник, докато баба ми разказваше интересни истории за хора от племето чероки и ме учеше на мистериозно звучащите думи от техния език. Докато погледът ми се рееше около ветровитите поляни, тези истории сякаш оживяваха и се носеха във въздуха покрай нас като дима на ритуалния огън… Например тъжната история за това как са се появили звездите, когато кучето откраднало царевицата и хората от племето го хванали, за да го накажат. То побягнало към своя дом на север, царевицата се разпръснала по небето и от магията в нея се образувал Млечният път. Или за това как великият Ястреб създал планините и долините със своите криле. И любимата ми история за младото момиче — слънцето, което живеело на изток, за нейния брат — луната, който живеел на запад, и за Червената птица, която била дъщеря на слънцето.
— Не е ли странно? Аз съм Редбърд — Червената птица*, дъщеря на слънцето, а се превръщам в изчадие на нощта.
[* Red bird (англ.) — червена птица — Б.пр.]
Чух се да казвам тези думи на глас и се изненадах, че говоря толкова немощно, особено когато думите ми се носеха като ехо около мен, сякаш бях в голям тъпан.
_Тъпан._
Мисля, че тази дума ми напомни за това как, като бях малка, баба ми ме водеше да слушам свиренето по време на церемония. И може би тези мисли вдъхнаха живот на спомена ми, защото вече чувах церемониалния тъпан съвсем отчетливо. Огледах се наоколо, примижавайки дори от слабата светлина на умиращия ден. Очите ме боляха и виждах размазано. Нямаше вятър, но сякаш сенките, които скалите хвърляха върху тревата, се движеха… приближаваха се към мен.
— Бабо, страх ме е! — извиках. Идва успявах да се концентрирам.
_Духовете на земята не са нещо, от което Птицата Зоуи трябва да се страхува._
— Бабо? — Дали наистина чувах гласа й да ме нарича с прякора ми, или бяха просто ефекти от ехото, сливащи се с моите спомени? — Бабо! — извиках пак и този път застанах, за да чуя някакъв отговор.
Нищо. Нищо, освен вятъра.
У-но-ле. Думата за вятър на езика на чероки изплува в ума ми като полузабравен сън.
Вятър? Момент, преди малко нямаше никакъв вятър, а сега бях принудена да държа шапката си с едната ръка, а с другата да отмятам косата от лицето си. И тогава във вятъра ги чух — звуците от гласовете на чероките, сливащи се с думкането на церемониалния тъпан. През завесата от коса и сълзи, която скриваше очите ми, видях дим. Сладникав вкус изпълни сетивата ми и почувствах лагерния огън на моите предци. Изпъшках, борейки се да си поема въздух.
Тогава ги усетих. Бяха застанали около мен. Образите им се движеха като мараня върху нагорещен път през лятото. Усетих ги как пристъпват, докато извършваха своите сложни и изящни движения около сенчестия образ на лагерния огън.
_Ела при нас, У-вет-си а-ге-хут-са… Ела при нас, дъще!_
Духовете на чероки… Спорът с моите родители… Предишният ми живот приключи…
Всичко това ми дойде в повече. Побягнах.
Това, което бяхме учили по биология за притока на адреналин в ситуацията „бий се или бягай“, излезе вярно. Изпитвах ужасна болка в гърдите, струваше ми се, че сърцето ми ще експлодира, дишането ми беше толкова затруднено, сякаш дишах под вода, но въпреки всичко пробягах последната отсечка от пътеката с такава скорост, все едно бяха отворили всички магазини в мола и раздаваха безплатни обувки.
С последни сили стигнах по-нагоре по склона с надеждата, че ще избягам от ужасяващите духове, които ме преследваха като мъгла. Но вместо това имах чувството, че навлизам все — навътре в техния свят на дим и сенки. Дали умирах? Какво ставаше с мен? Заради това ли виждах духове? Къде изчезна бялата светлина? Съвсем паникьосана, аз хукнах напред, размахвайки ръце, сякаш за да сграбча ужаса, който ме преследваше.
Не забелязах корена, който ми се изпречи на пътя. Опитах се да спра, но рефлексите ми бяха толкова забавени, че паднах и се ударих лошо. Болката в главата ми беше остра, но продължи само секунда, преди мракът да ме обгърне.
Събуждането ми беше странно. Очаквах всичко да ме боли, особено главата и гърдите, но вместо да изпитвам болка, се чувствах… добре. Всъщност се чувствах много, много по-добре. Не кашлях, ръцете и краката ми бяха удивително леки и топли, сякаш току-що съм се топнала в покрита с пяна топла вана посред студена вечер.
О!
От изненада отворих очи. Гледах към светлина, която по някаква мистериозна причина не дразнеше очите ми. За разлика от ослепителната светлина на слънцето тази беше по-скоро като нежен дъжд от запалени свещи, движещи се от горе на долу. Изправих се и забелязах, че греша. Светлината не се движеше, аз се движех спрямо нея.
Отивам в Рая! Е, това определено ще шокира някои хора.
Погледнах надолу, за да видя тялото си. Аз или по-скоро… то… или както там се казва, лежеше опасно близо до ръба на склона. Беше напълно неподвижно. На челото имах рана, която кървеше лошо. Кръвта се стичаше в цепнатина между скалите, оставяйки следа като кървави сълзи, вливащи се право в сърцето на скалата.
Беше невероятно странно да гледам надолу към себе си. Не бях уплашена. Но би трябвало да бъда, нали? Не означаваше ли това, че съм мъртва? Сигурно сега ще мога да виждам духовете на чероките по-добре. Дори тази мисъл не ме уплаши. Всъщност, вместо да ме е страх, се чувствах по-скоро като наблюдател, като че ли нищо лошо не можеше да ме сполети. (Все едно бях от онези момичета, които правят секс с всекиго, но са уверени, че няма да забременеят или да прихванат някоя гадна венерическа болест, която да им изяде мозъка.)
Наслаждавах се на начина, по който светът изглеждаше като бляскав и нов, но вниманието ми все се връщаше към тялото ми. Зареях се по-близо до него. Дишах слабо. Е, тялото ми дишаше така, не аз. Другото ми „аз“ не изглеждаше добре. Беше цялата бледа и устните й бяха сини. Ха! Бяло лице, сини устни и червена кръв. Не съм ли патриотка, а?
Засмях се и това беше изумително! Кълна се, можех да видя смеха си да се носи наоколо като пухкавите неща, които издухваш от глухарчето, само че вместо бели бяха сини като глазура на торта. Брей! Кой би предположил, че да си удариш главата и да припаднеш било толкова забавно. Чудех се дали това е да се чувстваш надрусан.
Глухарчестата глазура избледня и започнах да чувам бляскавия кристален звук на течаща вода. Приближих се още до тялото си и забелязах, че това, което в началото помислих за пукнатина в почвата, всъщност е тесен пещерен процеп. Живият звук от вода идваше от глъбините му. Любопитна, погледнах надолу и бляскавите сребърни очертания на думи се издигнаха от вътрешността на скалата. Напрегнах се да ги чуя и бях възнаградена със слаб шепот на сребърен звук.
_Зоуи Редбърд, ела при мен!_
— Бабо! — извиках в цепнатината на скалата. Думите ми обагриха въздуха около мен в ярко виолетово. — Ти ли, бабо?
_Ела при мен…_
Сребърното се смеси с виолетовия цвят на моя глас, придавайки на думите свежия цвят на цъфнала лавандула. Това беше поличба! Предзнаменование. Подобно на духовете водачи, в които чероките са вярвали в продължение на векове, баба Редбърд ми подсказа, че трябва да вляза в скалата. Без повече колебание оставих духа си да следва следата, оставена от моята кръв, докато стигнах до гладкия под на стая, подобна на пещера. В средата бълбукаше малко изворче, което издаваше приятен, ромолящ звук с цвят на стъкло. Той се смеси с алените капки от моята кръв и озари пещерата в блещукаща светлина е цвят на сухи есенни листа. Изпитах желание да седна до изворчето, да докосна с пръсти въздуха около него и да си поиграя с музиката, която издава, но гласът ме извика отново.
_Зоуи Редбърд, следвай ме, за да откриеш съдбата си._
Последвах потока и женския глас. Пътят се стесни и скоро се превърна в малък тунел. Той се извиваше като спирала и завърши внезапно пред стена, покрита с издълбани символи, които изглеждаха едновременно познати и чужди. Объркана, аз се загледах в поточето, което изчезваше, в пукнатина изпод една скала. И сега какво? Трябва ли да продължа след него?
Погледнах отново към тунела. Не се виждаше нищо, освен танцуващата светлина. Обърнах се към стената и сякаш ме разтресе ток. Там стоеше жена, седнала кръстосала крака пред стената. Носеше бяла рокля на ресни, украсена със същите символи, които бяха издълбани на стената зад нея. Беше изумително красива и имаше дълга права коса, толкова черна, сякаш хвърляше синкаво виолетови отблясъци като гарваново крило. Когато заговори, плътните й устни се раздвижиха и изпълниха въздуха със сребристия цвят на нейния глас.
— _Тси-лу-ги У-вет-си А-ге-хут-са. Добре дошла, дъще. Справи се много добре._
Тя говореше на езика на чероки. Макар че не съм използвала този език през последните години, разбрах думите й.
— Ти не си баба ми! — казах и ми стана ужасно неловко. Виолетовите ми думи се смесиха с нейните сребърни слова и накараха въздуха около нас да потрепва в лавандулови отблясъци.
Усмивката й беше ведра като изгряващото слънце.
— _Не, дъще, не съм. Но познавам Силвия Редбърд много добре._
Поех си дълбоко въздух.
— Мъртва ли съм?
Очаквах да ми се изсмее, но вместо това тъмните й очи се изпълниха с нежност и разбиране.
— _Не, У-вет-си А-ге-хут-са. Ти си много далече от смъртта. Твоят дух беше призован да преброди владенията на Нунне’хи._
— Народът на духовете! — огледах се в тунела, опитвайки се да видя някакви лица и форми сред сенките.
— Твоята баба ти е обяснила всичко много добре, у-с-ти Дот-су-ва, Малка Червена Птица. Ти си чудна смесица от старите нрави и новия свят, от древна племенна кръв и аутсайдерите.
Думите й ми се струваха топли и студени едновременно.
— Коя си ти — попитах я най-после.
— _Позната съм с много имена. Променящата се, Гея, А’акулууджуси, Куан Ин, Бабата паяк дори Зора…_
Когато заговори, лицето й се променяше при споменаването на всяко име, така че направо бях зашеметена от нейната сила. Тя може би забеляза това, защото направи пауза и ми се усмихна ведро, а лицето й прие вида на жената, която видях първоначално.
— _Но ти. Зоуи, можеш да ме наричаш с името, с което съм позната в света, към който принадлежиш. Никс._
— Никс! — гласът ми се превърна почти в шепот. — Богинята на Вампирите?
— _Най-напред започнаха да ме почитат древните гърци, достигнати от Промяната, които видяха в мое лице майката, от която се нуждаеха през тяхната безкрайна Нощ. Имах честта да наричам свои деца техните последователи в продължение на векове. И да, в твоя свят тези деца се наричат вампири. Приеми името У-вет-си а-ге-хут-са. В него ти ще откриеш своята съдба._
Усетих белега на челото си, който пламна с пареща болка, и изпитах желание да заплача.
— Не разбирам. Как така да открия съдбата си? Аз само искам да намеря начин да започна успешно новия си живот. Просто всичко да бъде наред. Да мога да си намеря мястото. Съмнявам се, че сега бих могла да открия съдбата си.
Богинята отново се усмихна и заговори е глас, който много наподобяваше този на майка ми. Всъщност гласът й излъчваше частица от любовта на всяка майка по света.
— _Вярвай в себе си, Зоуи. Аз съм те белязала като мое дете. Ти ще бъдеш първата истинска У-вет-си а-ге-хут-са в-хна-и св-но-й. Дъщеря на Нощта, през тази епоха. Ти си специална. Приеми това и ще започнеш да разбираш истинската сила на своята уникалност. В теб е обединена магическата кръв на твоите мъдри прадеди, както и проницателността да разбираш модерния свят._
Богинята се изправи и тръгна с грациозна походка към мен, гласът й изписваше сребърни символи във въздуха около нас. Като стигна до мен, тя избърса сълзите от бузите ми, а после обгърна лицето ми е ръце.
— _Зоуи Редбърд. Дъщеря на Нощта, обявявам те за мои очи и уши в днешния свят. Свят, в който доброто и злото се борят за надмощие._
— Но аз съм на шестнайсет! Дори не мога да паркирам колата си както трябва! Откъде мога да знам как да бъда твоите очи и уши?
Тя просто се усмихна.
— _Ти си по-зряла, отколкото показва възрастта ти. Зоуи. Вярвай в себе си и ще намериш правилния път. Но помни, тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро._
Тогава богинята Никс, древната персонификация на Нощта, се доближи до мен, целуна ме по челото и аз загубих съзнание за трети път този ден.

************************

Squeeze, hot, hold that pose
you know i like it do it sweetheart, i'm the boss
I'll let you get close to it
I'm gonna make tonight a show oh oh
I'll make your love grenade explode, nanana
Turning the lights out,
burnin' the candles
And the mirrors gon' fog tonight!
Turning the lights out,
Tighten the handcuffs
And the mirrors gon' fog tonight!






avatar
Катрин Евънс

Пол Пол : Female Брой мнения Брой мнения : 874
$ $ : 1048
Join date Join date : 26.12.2011
Age Age : 21
Местожителство Местожителство : The city of the immortals
Humor Humor : Никога не заблуждавам никой. Те се заблуждават сами като не си правят труда да разберат каква съм и сами изграждат някакъв образ за мен!!!

Таланти
Пеене:
0/5  (0/5)
Актьорство:
0/5  (0/5)
Танцуване:
0/5  (0/5)

Вижте профила на потребителя http://delightful-world.bulgarianforum.net/

Върнете се в началото Go down

Re: Превод Училище за Вампири " Белязана" /Фен превод/

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите