Quinn Benton

Когато някой ме попита за името ми и аз му кажа, че се казвам Куин Бентън, обикноверно чувам в отговор: „Бентън? Като китарата ли?”. На такива въпроси винаги отговарям с „Да, като китарата.”, съзнателно пропускайки факта, че там някъде има едно Брадли. В първата ми лична карта (и единствената законна) беше вписано: Quinn Bradley Benton. Предполагам, че повечето хора биха си помислили, че съм американец или поне имам нещо американско в себе си. Но ще сгрешат. Нямам нищо общо с американците, Макдоналдс и Статуята на свободата. Нищичко.

Всъщност, името за мен не е от никакво значение. Бил съм Руди, Кайл, Виктор, Ю, Алварадо, дори Самюъл, Иван и Евън. Всеки един от тях беше една отделна част от мен, първоизточника, така че е без значение какво име ще напиша на следващата лична карта, шофьорска книжка или паспорт. Капиш?

И, моля ви, не ме разбирайте погрешно. Фалшивите документи за самоличност ми трябват не защото някой зъл и отмъстителен роднина ме преследва, или пък защото съм направил нещо наистина лошо и сега се налага да се крия и бягам. Не. Трябват ми, защото така реших аз. Защото това бе моят живот и аз го избрах такъв. Никой не ме е принуждавал да обиколя света, да унищожавам чудовища, да видя толкова много неща, да стана част от милиони съдби и да променя още толкова. Ако исках, можех да стана някой актьор и да имам мезонет и яхта, или пък да стана писател и да драскам разни драмички и екшънчета, които после да бъдат филмирани. Можех да стана известен, името ми да е известно да целия свят и да съм постоянно на кориците на списанията. Да си правя реклами, скандализирайки средностатистическите граждани с действията и изказванията си... Можех, само ако поисках. А щом не съм станал... Оставям изводите на вас.

Но както и да е. Докато сме още на честота „Куин Бентън”, може би е уместно да спомена и нещичко за миналото си, а, противно на много хора, аз обичам да разказвам за себе си.

Та. Когато преброя до три, ще се върнете назад във времето с двайсет години и ще се озовете в едно сиропиталище в Занзибар, Африка. Да, знам, че това е родината на Фреди Меркюри – нали съм роден в града, в който и той е роден? Стоун Таун, правилно. Макар, че не мога да кажа дали със сигурност съм бил роден точно там, поне там са ме намерили, там съм отраснал. В сиропиталището, на чиито стълби (очевидно родителите ми) са ме зарязали и една служителка ме е открила през една топла августовска сутрин, цареше желязна дисциплина. Не искаш да ядеш – наказание. Не искаш да спиш – наказание. Бунтуваш се – бой (често с първите пипнати пръчки или други продълговати предмети). Недоволстваш – просто забрави за всичко, вписващо се в графа „човешко отношение”. Бях ставал свидетел на немалко прояви на свободен дух и дори последствията от тях не успяха да сломят духа ми на боец.

Така де, не бях съгласен да се отнасят с нас все едно сме натирени в някой кучешки приют и не се свенех да показвам мнението си... Проявяването на индивидуалност и парадирането с нея бяха може би най-ненавистното на работещите в сиропиталището нещо. Което пък още повече ме стимулираше да го правя и наказанията за мен не съдържаха нищо... мъчително. Знам, звучи налудничаво, но дори когато бях на дванайсет и заради една ей такава проява на свободна воля ме заключиха през нощта да спя при кучето (което „случайно” бяха забравили да нахранят, междудругото...), на мен ми беше повече до смях, отколкото до страх. Бяха ме били с тигани и бамбукови пръчки, бяха ме обиждали и унижавали публично, но по време на всичките наказания се бях смял с цяло гърло, сякаш някой ми разказваше вицове; изобщо не се бях обиждал, а просто изпитвах някакъв необясним жал към тези хора, които си мислеха, че с насилие всичко става. В случаите, когато не се смеех, просто се усмихвах презрително и държах главата си високо вдигната.

В крайна сметка видяха, че примитивните им методи не даваха резултат при мен, и направиха най-лесното, което можеха да направят.

Изгониха ме. Бях на четиринайсет, почти петнайсет тогава. Питате се как оцелях ли? Ами, Занзибар някога е била британска колония. Затова не беше трудно за мен, който очевадно е дете на англичани (съдейки по името, с което са ме били „доставили”), да приложа на практика знанията, получени в сиропиталището и всеки ден да си изкарвах пари колкото да се нахраня. Крадях, просех, мамех, но това не ме караше да се изпълвам с вина, защото знаех, че ако не го правех, бях обречен на бавна и мъчителна смърт. Не ме беше страх от нея, а от пътят, който трябва да измина, за да стигна до нея. Но както и да е. След една година започнах да мечтая да ида на друго място, да се махна от Занзибар.

И така започнах работа. Нелегално. Не ме питайте какво съм работил, не ми се обяснява. Накратко може да се каже, че бях момче за всичко. Вършех мръсната работа на по-големите, дори се докоснах до бизнеса с наркотици, но никога не съм навлизал надълбоко в тези води. Не исках, тъй като това щеше да означава ограничение, нямаше да имам никаква свобода. А на мен тя ми трябваше, за да изляза от Занзибар.

И аз го направих. Макар и след една-две години, но го направих. Събрах пари, които ми помогнаха да закъсам някъде между Египет и Алжир. Или по-скоро, тяхната липса ми помогна. Обаче това не ме обезнадежди, не ме изплаши, не ме отказа от самоубийствената цел, която си бях поставил – „Обиколи света”. Сега съм на двадесет и три години и съм обиколил половината свят. Нямам кола, нямам дом, нямам история или име, нямам пари, нямам страх.

Аз съм свободен. Абсолютно свободен.

Да правя каквото пожелая, да ида където си искам, да бъда себе си. А теб... Теб страх ли те е?