Скарлет Дейнърд

by **Scarlett Deinard** Чет Дек 29, 2011 9:03 pm

/taissa farmiga/

„Преди да се обърнете към мен за каквото и да било е нужно да познавате правилата. А аз обичам правилата си. Няма смисъл от нарушаването им. Повярвайте ми. Всеки дръзнал да си позволи това рано или късно е намерил своето наказание, а моите наказания определено не са от най-желаните. Така че е най-добре просто да изслушате малкото, което имам да кажа, за да живеем в мир и хармония. Две неща, които са непознати за моя свят...
Първо. Името ми е Скарлет Дейнърд. Не, Алиса Мерийн Скарлет Дейнърд както ме записва майка ми във всички онези нужни документи. Милата жена просто страда от манията да има перфектното дете и тъй като не успяла да се спре точно на едно име... Ами просто ги наредила всичките едно до друго.
Второ. Никога не ме наричайте Лета. Прекалено лигав вариант е. По-добре Скарлет, И все пак, ако ви е толкова трудно да изрече тези седем букви, то просто предпочетете Скар.
Трето. Не се влияя от документи. Според дата си на раждане, записана в личната ми карта и къде ли още не се очаква да навърша 16 чак през идния месец, но аз вече твърдя, че съм на толкова. А и кой по-добре от мен би решил на колко годишна ми е акъла?
Четвърто. Не търпя хора, които само ме съжеляват, защото не познавам баща си или най-лошото - опитват се да заместят нещо, което ми липсва. Разберете, че просто няма да стане, а и не съм от чувствените типове хора, че да се трогна от нещо толкова долно.
Пето. Не ме очаквайте за поредното розово събиране за преспиване, ако ще ми се пишете приятелки. Бунтарка съм си по природа и съм много над тези неща. Не казвам, че не си падам по типичните момичешки неща, но хйаде да не занасяме всичко на толкова високо ниво. Просто не виждам смисъл в клюки, пазарни торби в мола и прочие, а дали ще сте край мен или не... Вие си решавате."

16 април, 2008.
- Кога смяташе да ми кажеш? - попита Скарлет, повишавайки тон, докато майка й прилежно режеше лист маруля. Жената бе наясно за какво говореше Скар, но нямаше никакво желание да повдигат отново тази тема. Първо, защото не обичаше да говори за миналото. Второ, защото сега бе по-трудно да я излъже. Когато бе малка Скарлет лесно се връзваше. На Коледа баща й бе в Израел по работа. На рожедения й ден бе в Китай пак по работа. През обикновените дни все се връщал късно и затова тя никога не го виждала, но постепенно тези лъжи не стигаха. За разлика от повечето деца, Дейнърд бързо откриваше лъжата. Бе схватлива още от дете. Хитра, знаеща какво желае и как да го постигне и тези качества се запазиха и до днес. Сега 13-годишна тя вече не вярваше, че баща й ще се върне. Знаеше, че ги е напуснал, но не очакваше, че майка й сама го бе прогонила. Колкото и да бе дете, тя все пак бе намерила начин да се разрови из стари архиви и откри истината.
- Какво да ти кажа, мила? - повдигна въпросителен поглед Мариса, но не прекъсна заниманието си. Бе очаквала да прекара една прекрасна вечер в компанията на Скарлет и приятеля си Пол, но в замяна получаваше поредния скандал с проблемната си дъщеря. Искаше от Скарлет само едно - да бъде идеалната дъщеря. Толкова ли много желаеше? Ако питате Скар, то тя ще ви отговори, че бе. И то след като толкова години бе я карала да живее в лъжа. Една голяма, двулична лъжа.
- Не ме милосвай. Знаеш за какво говоря. Личи си в погледа ти. Говоря за баща си. Той е мой родител. Имам правото да го познавам. Имам правото да го виждам поне веднъж на месец.Думите на Дейнърд се забиха като нож в сърцето на Мариса. Внезапно погледът й почерня. Ръката и потрепна и ножа падна. Металът срещна керамичните плочки и иззвънтя. След тези думи тъмнокосата жена не знаеше както да каже. Виждаше истината в думите й. Тя наистина имаше правото да познава баща си, но Мариса бе прекалено себична и алчна, за да я подели с някой друг. Искаше я само за себе си. Искаше Скар да бъде всичко онова, което тя не бе успяла да постигне през живота си. Искаше тя да бъде перфектна. И Дейнърд знаеше това. Всяка нейна грешка бе като нож в гърба на майка й, а това й доставяше удоволствие. През послените години положението ставаше дори по-трагично. Онази близост помежду им през детските й години се бе изпарила, Сега на нейно място имаше бариера.
Дзън. Щрак. Входната врата се отвори. От мястото си в кухнята Скарлет успя да види, че бе Пол. Само той можеше да има ключ от къщата им. Майка й му го бе дала на втората им среща. В едната му ръка имаше букет от рози. Мариса с типичния манталитет на госпожица от 70-те повдигна леко косата си и тръгна напред, лишавайки лицето си от емоции. Уви, Скарлет нямаше да постъпи така, както се очакваше. Тя просто заобиколи високия мъж, нарочно изблъсквайки го от пътя си с крехкото си тяло и излезе на улицата. Необяснимо тихо за това време на деня.

По-късно същата вечер.
Тишината цареше над цялата маса. Пол и Мариса бяха един до друг на единия край на масата. Когато се прибра Скар, двамата вече бяха започнали вечерята, а един стол от другата страна на Пол бе издърпан за нея. Момичето дори не го удостои с внимание.
- Скарлет... Вечерята е сервина. Ти закъсня. Сядай. - едва ли не заповяда майка й, но ръката на Пол върху рамото й някак смекчи тона й. Сега Дейнърд ги следеше от противоположния край на масата, дълга, че да побере поне 8-9 души. Скар отдавна бе загубила апетита си. Понякога дори цял ден не хапваше нищо. Странно... Никога не й се отразяваше на здравето. Държеше се така особено, когато бе край ястията на майка си. Сега дори не докосваше любимите си канелени курабийки. Понякога дори се замисляше дали не страда от ненавист към сладкото, защото все по-често посягаше към него.
- Е, Скарлет. Как бе денят ти? - попита мило и загрижено Пол в опит да завърже разговор с нея. Всеки път той се опитваше ли и опитваше. Бе толкова жалък в очите на тъмнокоската. Вечно търсещ обичта на дъщеря, която никога не би го приела за нещо повече от непознатия Пол. Но пък опитите и въпросите му я забавляваха. В отговор на въпроса Скарлет се засмя.
- Сякаш те интересува. - похвърли заядливо момичето и реакцията на майка й не закъсня. Орловият поглед бе вперен в нея, но вече не я засягаше. Скар бе надрастла страха от нещо толкова типично за всяка майка.
- Мери си приказките... - процеди през зъби Мариса, опитвайки се да запази хармонията, но тя отдавна липсваше в този дом. Уви... Думите й бяха достатъчни, за да пробудят укротилия се огън в душата на Скарлет и тя стана рязко. В резулатат чинията й се преобърна върху бялата покривка, а приборите се разпиляха по пода с приглушен звън.
- Оу... Намери се кой да го каже. Не трябваше ли ти да правиш това, а не да ме залъгваш? Той знае ли истината или и пред него си изкупителната жертва? Бедната жена, която е изоставена с дете на ръце и търси помощ? Майко, та ти не си светица. Не се представяй за такава, защото вършиш смъртен грях. - от седмици Скарлет бе желала да изрече всички тези думи, които при всеки скандал я задушаваха, но никога не намираше точния момент, а сега той бе настъпил. Дъхът й внезапно се бе очестил, но скоро забави отново темпото си. Вдишване. Издишване. Вдишване. Шоколадовите й очи потърсиха Пол из стаята. Следващите думи бяха за него.
- Пол.. Ти знаеш ли с що за стока си се забъркал? Знаеш ли какво е направила тя с баща ми? Ха.. Не знаеш. Как ще знаеш? Като неин роб си. Служиш й вярно и безпогрешно. Но едно нещо не трябва да правиш. Не трябва да се замесваш в мен.
След това Скар се оттегли към стаята си. След половин час шушукания на долния етаж някой се качи и спря пред вратата й. Чуваше плата и сблъсъка на майчините си юмруци в дървената повърхност, но не отвори. Бе научила как да заключва вратата и сега бе сама. Съвсем сама. Точно какво желаеше, въпреки шума в коридора.

25 януари, 1996 година.
Въпреки сипещият се сняг навън в болницата бе топло. Дори прекалено топло. Бе около десет и половина. От два дни насам Мариса Дейнърд очакваше своето дете. Бе решила да запази традицията на семейството и до последно да не се заинтересува какъв пол бе детето й. Търпението й вече се изчерпваше. Искаше час по-скоро да разбере тази загадка, но сякаш бебето упорито избираше своята рожденна дата и все отлагаше и отлагаше. Лекарите вече бяха започнали да шушукат. Твърдяха, че тя бе дошла с фалшиви данни. Очакваха с всяка секунда да се разбере, че този месец, тази седмица съвсем не бяха нейните, когато докато наблюдаваше сипещите се снежинки, Мариса не усети някакво раздвижване. От млада тя бе паника и веднага извика дузина лекари, които й потрябваха чак след час и половина, но поне бе оборила слуховете. И така в три минути преди полунощ се чу първият рев. Не можете да си опишите лицето на Мариса тогава. Нямаше нищо общо с онази, която е сега. Тогава бе нежна. Косите й бяха дълги, спускащи се по раменете й. Усмивката й искрена и пълна с надежди. Още в мига, когато видя дъщеря си Мариса нямаше представа какво да бъде името. Нали бе изчакала докрая... Не знаеше какво ще е детето, но това не й пречеше да се запаси с по едно име и за двата пола, но тя не бе. Искаше да бъде в посления момент, а сега бе на кръстопът.
Чук. Чук. От открехната врата се подаде една сестра, която носеше папка с документи. Стандартните при всяко раждане. Име на дете, картон за майка, за бащата. Ха... А Мариса не знаеше кой е бащата. Всъщност знаеше, но не искаше той да се доближава до дъщеря й. Бе го прогонила още в началото на цялата история със семейството. А сега какво име щеше да напише? Трябваше да измисли нещо. Да.. Първото името, което й хрумна. Написа го и подаде картона обратно на сестрата, която с усмивка го пое и напусна стаята.

3 септември, тази година.
За три години, две и половина според документите й, Скарлет се бе променила много. Косата й бе посветляла. Все още пазеше кестенявия си отенък, но в много по-карамелен нюанс. Ала очите й... Очите й бяха все така шоколадови, кожата бледа, но с лек загар, фигурата крехка и слаба. Буквално се различаваше от майка си, която след неясната смърт на Пол не качила 5-6 килограма, бе боядисала тъмната си коса в ярко русо и сега не ходеше никъде без яркото си червено червило. Сякаш бариерата между тях вече бе и между външностите им. Нещо повече. Те вече дори не разговаряха. За три години Скар бе направила собствено разследване. Бе измъкнала картона на баща си от деня на раждането си. Алекзандър Лесбърн. Погледът й бе забит в това име, Може би най-сетне щеше да го открие. Щеше да разбере що за човек бе баща й, какво правеше, как се забавляваше... Надяваше се, че прилича повече на него, Хакартетър определено не го бе наследила от майка си. Тя бе кротка, смирена, тиха. Като нейна противоположност Скарлет беше душата на всичко. Имаше див характер. Не спираше пред нищо. Инатеше се, дивееше. Вечно бе център на Вселената и в повечето случаи не за добро. Майка й все още дори е знаеше, че тя бв убила Пол. Преди половин година. Открит сред океана. Със следи от палеж. В същата нощ и местната църква бе изгоряла. Всички твърдяха, че е самоубийство. Човекът подпалил църквата и след това се самоубил. Но рано или късно следите показваха извършителя, но дотогава Скарлет нямаше да е тук. Никой нямаше да знае къде е. Следите й щяха да са загубени по пътищата. На леглото до нея бе приготвен сак. Жалко подобие на черен чувал, в който бе успяла да побере повечето си дрехи и още част от нещата, които свързваше с живота си и желаеше да вземе със себе си. Къщата щеше да й липсва. Не, защото тук бе майка й. За нея отдавна тя не се сещаше. Сякаш преждевременно тя се бе превърнала в дух. В призрак. Не и защото бе прекарала тук детството си. А защото харесваше къщата, Бе единствената в окръга със старинни мотиви и прочие. Лека въздишка се измъкна от тънките й устни, когато за последен път огледа стаята си, ставайки от леглото и прибирайки картона. Толкова пъти Дейнърд бе планирала бягстовото от дома, но никога не бе очаквала, че щеше да е толкова трудно да се разделиш в предишния си живот, за да започнеш новия. А и при всяко бягство винаги се връщаш към дома, нали? Рано или късно се връщаш, а Скар нямаше да направи това. Напуснеше ли, то напускаше тази къща, този град завинаги. А завинаги бе доста дълго време и дори не бе сигурна, че щеше да го доживее.
- Аз излизам. - каза примирено момичето. За първи път от толкова време казваше нещо на майка си с толкова човешки тон, но тя не обърна внимание. Погледът й бе прикован от телевизионната игра, въртяща е по канала от сутринта, а вече бе почти обяд. Край нея се търкаляха стари бутилки, кутийки от бира, кутия за пица... Полуизядено китайско.
Хлоп. Последният шум, който Скарлет Дейнърд чу преди да загърби стария си живот. Искаше да се обърне назад, за да види за последно и фасада на къщата, но знаеше, че това ще я отслаби. Че ще я накара да се върне отново вътре, а повече от всичко Скарлет искаше да намери баща си. С тази мисъл момичето тръгна надолу по улицата, докато не забеляза стар рибар, подготвящ се да тръгва към близкото езеро. Само с поглед двамата се разбраха и Скар се качи в колата.
- Само ме изведи от града... От там започвам сама. - промълви момичето и зарови из страничните джобове на сака си за малкото листче, на което бе записала последния актуален адрес. Съмняваше да е истински, но все отнякъде трябваше да тръгне, нали?

/////////////////////////////////////////////////////////////
Допълнителна информация;; blueberry pancake

by **Merry Edward Chase.** Чет Дек 29, 2011 9:13 pm

Още един невероятен герой! Одобрена си, разбира се.

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Скарлет Дейнърд

Скарлет Дейнърд

Re: Скарлет Дейнърд