Пътят към клана на вещиците

Мразех Зимата,мразех всичко,което напомняше на това,че има сняг или студ ...освен Коледа.Какво удоволствие намираха ''нормалните'' хора в това,че ще се разхождат с любимия човек навън,ще си пеят гадни песнички и няма да ме оставят да спя?Те и отвратителния ми алармен часовник,който реши,че ще е първия кандидат за съсипване на деня ми от сутринта.Миналия ден реших,че няма да си показвам носа навън и ще се насладя на удоволствието да остана сама с мислите си,без някой да ми виси и да ми казва ,че имам работа за вършене.За жалост,получих писмо,че брат ми се връща в Лондон и трябва да отида да го видя.Не!Такива неща,като ''семейни обеди '' не бяха за хора с моя начин на живот.Има ли по-подходящо място за избягване на роднини?Щях да се барикадирам в квартирата си,която изглеждаше на ...склад ,отколкото на стая .Щях да си взема някое списание или да отида в някое заведение и да се заяждам с купчина мадами,които се слагаха на някакъв рус мъж,който се славеше с прякора ''Сваляча на века''.Ха!Връщам се на алармата.Погледнах часовника с най-омразния си поглед ,хванах го с ръка...не,не го запратих в стената.Спеше ми се,нямах нерви да се занимавам и с часовника.Станах и подминах разхвърлените дрехи,които бяха сложени на стола.Студено.Не ми харесваше Зимата.Погледнах с видима неприязън към някаква двойка влюбени,които си шепнеха на улицата.Напомни ми,че аз скъсах с бившия,че аз съм виновна за всичко,но това не ми даваше мира.Аз обиждах човека спокойно.Идеше ми да ги залея с нещо,
Аз обух някакви черни ботуши (?) ,които бяха захвърлени някъде.Имаха странни чертички по тях,сякаш самите те се бяха цапардосали някъде.Имах смътен спомен защо.Миналия ден,който беше също снежен,аз и онова нещо,което бившия наричаше ''единствен'' свой мотор,единственото нещо,което му харесваше,освен мен ,разбира се...аз и мотора се стоварихме в една стена.Единия имаше счупено стъкло,аз имах счупени нокти.Всички имаха своите.
Аз затворих вратата зад себе си.Вятърът ме обви в своите студени обятия.Запътих се към гората,чух,че скоро ще има среща на вещиците...вървях прз гората,чудех се...чудех се,че е толкова хубаво.Зимно време.
Снега се сипеше.Чух някакъв звук,погледнах рязко и...се хлъзнах.Строполих се на студената земя и извиках силно.Видях някаква сянка,която се насочваше насам.Жената имаше качулка.
Аз я погледнах и започнах:
-Какво зяпаш?-започнах аз.
Опитах се да се изправя,но безуспешно.Стропилих се отново на земята ,свалих каскета и го ударих.Усмихнах се,нещата как биха станали по-зле?Да,успяха.Онази ми се засмя.Тя отговори:

Аз се усмихнах.Очаквах,че непознатата ще е една от онези лигли,които ми лазеха по нервите.Дразнеха ме,че се вълнуват единственото от косата си,както и каква кола им взема новия им.Аз се усмихнах на непознатата й и я погледнах.Нямаше вид на ловец.Не е и човек,защото хората...''нормалните'' хора си бяха в домовете и не си подаваха носа навън.Сигурно е вещица.Умееше да се облича,единственото нещо,което ми хареса в нея...за онези секунди.Аз се замислих.Не беше от онези,но не ми харесваше,че ми се изрепчи.Брей,колко високо мнение за себе си...аз се усмихнах още веднъж и леко дръпнах ръката й.Аз щях да се справя.Поне така си помислих,когато реших да се изправя.Да,ама...ботушите ми,които бяха някакви чехлички,ако сравнявам с нейните ''кокили'',които бяха на краката на жената.Аз запратих
тежестта на двете си ръце,надигнах се леко .Когато реших,че сега е онзи хубав момент,когато ще й се смея,че реши,че няма да се справя,усетих как нещо се скъса,аз погледнах към ботушите си,които започнаха да се разделят и се строполих отново на земята.Каскета ми падна и се хлъзна ,аз буквално
''легнах'' на земята .Гърба ми изпука,аз изпищях и отпуснах ръце.Не,не болеше онова,че сигурно си пукнах някоя кост на ръката.Болеше,че онази още стоеше и ме зящаше с насмешка.Не.Това не се случва.
Аз отново погледнах към нея,разбрах,че след няколкото неуспешни опита,ще трябва да хвана ръката й .Не,аз щях да се оправя.
Аз погледнах към нея и започнах:
-Не,аз щя се справя...ох,добре.Дай ръка!-започнах аз.
Хванах ръката на жената,която беше нелюбезна,че не си махна качулката.Възпитание...не,че аз щях да си сваля моята,беше...студено.Караката ми се хлъзнаха,но можех да разчитам на ''Равновесие'' ,че ще ми държи ръчичката.До
следващото.Падане.Жената се възмути,че не й благодарих и отговори:

Аз очаквах,че ще ми стане спокойно.Отново усетих гнева си,който чувствах към всичко в такива дни.Мразех сняг,Мразех и гадната киша,която щеше да се появи по студените улици,Какво?Тази за каква се мислеше?Не стигаше,че нямаше никакво възпитание,сега ще ми се репчи.Отново.Аз се усмихнах и изчистих снега от дрехите си.Оправих кичурите коса и напипах гърба си.Реших,че ще е разумно,ако видя костите си.Дали още са здрави.Аз отново изпаднах в някакво ...онова състояние,което крещеше,че аз всеки момент ще избухна.Спокойно.Непознатата също оглеждаше наоколо.Тази на мен ли?Аз трябва да я защитавам от създанията,,,аз имах известни умения в защитата от подобни неща.Знам ли как да я накарам да спре да се надува?Фукла.Аз усетих,че нещо ми липсва.Погледнах към якето си,всичко беше тук.Не,не е това.Каскета ми се беше озовал на съседната пътека,след падането ми,изблика на смях на непознатата и изблика ми на гняв.Ще ми казва ''Малката''.Тази дори не ме познава...не знаеше с кого си има работа.Още.Аз започнах да крача към каскета си,който стоеше спокойно на белия сняг.Аз не спирах да повтарям,че мразя снега.Обичах само Коледа.Тогава харесвах всичко...почти всичко.Тази и тогава нямаше да я харесвам.
Аз взех каскета си ,започнах да чистя снега от него,но усетих,че ботушите отново щяха да ме оставят.Започнах да махам с ръце.Аз пазех равновесие...да видим колко ще е .Усмихнах се на жената и започнах:
-Не мисля,че ще успееш да ни защитиш...създанията ще се уплашат от всякаквата ти липса на възпитание...-започнах аз.
Усмихнах се язвително на жената и закрачих.Тя ме настигна и отговори:

Не подозирах,че имаше човек,който успява да ме ядоса до такава стапен.Аз се усмихнах и мълчаливо реших да последвам непознатата.Тя стигна до някакъв храст и се спря до него.Какво,не успя ли да види досегашните?Аз искрено се изкушавах да започна с естественото ми заяждане,но нещо ме спря.Жената стоеше до храста и се огледа.Загледах се в купчината храсти и казах някакво заклинание,което образува огнена сфера върху ръката ми.Поне успях да се стопля.Непознатата освети купчината и аз погледнах.Това нещо мърдаше.Сигурно се уплаши от гласовете ни.Аз изграчих нещо ,но тя не мърдаше.Искаше да замръзна.Аз се загледах в храста и започнах отново да се дразня,Хората обичаха сняг.Аз не понасях.Не понасях тази,така не я понасях...Аз замахнах с ръка,но онази не мърдаше.Не вижда ли ,че сме насред гора,създанията в нея щяха да ни изпият,ако ни видят.Тя стои .Аз започнах отново да се вбесявам,така ме дразнеше това момиче,че ми идеше да...ще си замълча,че ...аз отново погледнах към храста и седнах на тревата,Щеше да замъръзне,аз бях готова да се разкрещя,но реших да се отнеса любезно с нея,след спасяването ми от леда и погледнах отново към храста.Аз започнах:
-Не забеляза ли,че в цялата гора има храсти,защо се спря точно...?-започнах аз,но не можах да довърша,защото...нещо ме отблъсна назад,аз изпищях и се ударих в камък.След секунди видях тържествуващото лице на жената,която отговори:

От храста излезе бодливо, уродливо създание, голямо колкото заек, но смъртоносно. Насочи се към момичето и с едно светкавично движение я отбъснах назад към някакъв камък. По-добре да си удари главата, отколкото да й изпият кръвчицата.
Извадих сабята, на чиито връх имаше малко отрова и замахнах към създанието. Посякох го на две и мигом се изпари, като остави след себе си шепа бял прах.
Изчистих оръжието в тревата и отново го прибрах. Обърнах се към вещицата, която продължаваше да стои вцепенена и гледайки ме странно. Погледнах я тържествуващо и накратко казах:
-Казах ти, че ни дебнат опасности.
Помогнах й да стане и огледах главата й. Нямаше нищо друго освен голяма цицина. Намерих в чантата си торбичка с лед и й подадох.

Аз се чудех,Взех в ръка леда и го сложих на главата си.Защо?Не исках да кажа,че се уплаших,защото наистина беше странно.Аз се опитах да се усмихна.Рядко имах чувството,че човека срещу мен е добър.Или има успех с битките.Аз погледнах към нея.Усмихнах й се в отговор,не исках да казвам,че се уплаших.Нямаше и да го сторя,обаче...опитах се да бъда любезна с нея.Държах известно време лечебното й средство,което сложи.Не мислех,че ще намеря човек,който да помогне наоколо,освен тази,Отново започнах да мисля каква е,откъде е.Знаех само,че е вещица,че има ужасни обноски и,,,спаси живота ми.Два пъти.Нямаше да й казвам,че мисля,че стори нещо такова,защото щеше да ми излезе ,,,сурово,Не исках да си отнеса още един хаплив коментар.Тя се настани до мен на тревата и двете срещнахме погледи.В нейните очи се четеше...леко,съвесем леко....някаква тревожност.Или нещо подобно,Не знаех,аз мислех единствено за себе си.Чудех се...ами ако ?Ако вещиците ни никараха да свършим някаква задача двете?Заедно?Не,нямаше да сторят подобно нещо,защото и двете бяхме сами ...и вещиците бяхме съсвем малко,нямаше да рискувам да се хванем за гушите,Аз бях съвесем нова и не познавах никого.Тази е местна,сигурно си
познава областта хубаво...аз поне имах знанията си.И ужасното си отношение към нея.Младата жена не бързаше,Аз оставих леда до мен и започнах:
-Местна ли си,исках да кажа...познаваш ли областта?-започнах аз.
Държах лека дистанция с нея.Още не ми харесваше отношението й.Непознатата отговори:

-Може да се каже-усмихнах й се приветливо, после отклоних поглед и го забих в обувките си. Продължих да говоря, като единствено гласът ми разцепваше възкръсналата отново тишина-живеех в Нова Зеландия, но от две-три години съм тук. Мястото не е лошо-ухилих се при тези думи. Мястото бе с една дума отвратително, но щях да й го спестя. Още е нова и не е приятно още с пристигането да те шашкат с истории за чудовища и призраци.
-Още ли боли?-погледнах леко тревожно главата й. Бе за нейно добро, ако ми се пречкаше надали щях да опазя и двете ни живи-не исках да става така..-заоправдавах се без причина и отново зареях поглед в пространството. Беше обяд, слънцето се показа зад облаците и вече не бе толкова мрачно.

Аз се опитах да започна нещо.Реших,че бях груба с нея,нищо не стори.Аз започнах да ровя с крак в мекия сняг,следите от черните ботуши бавно започнаха
да образуват странни и особени снежни силуети.Снега беше ужасно нещо.Знаех си,че в този град също имаше вещици и всякакви неща,но...бях нова,скоро дойдох в онзи студен апартамент.Не се организирах бързо,обаче...всичко е странно,Аз бях странна,живота беше странен,снега беше странен.Не,снега беше ужасен.Днес щях да отделя деня за обиждане на снега.Погледнах към себеседничката си,която стана и хвана купчина сняг в ръце.Аз я погледнах с капчица ирония,защото тя явно не знаеше защо не понасям снега,но аз обиждах всичко цял ден,чудех се как не ми е сторила някое
заклинание,защото аз си
получих няколко хубави удара от леда,Тя хвърли снега към мен,аз изпщях и отново паднах по гръб.Погледнах я изненадано.Не подозирах,че такъв човек може още да ми съсипе деня,Аз бях сама,нова,с квартира,нямах си никаква идея къде съм,защо съм тук и...се ядосвах.И тя ме дразнеше.Нагла...аз оправих якето си ,когато успях да изчистя снега от него и обърнах гръб на събеседничката си.Разходката беше странна.Само една разходка,вече си имах позната,която не търпях.Толкова ме дразнеше,дори не знаех името й.Помислих си,че ще е абсурдно,ако вещиците ни заръчаха някоя задача,която да имаме и двете.Да я свършим двете.Не,нямаше да я изтърпя.Аз започнах:
-Щом ще трябва да те търпя,искам да знаеш едно нещо за мен...аз мразя сняг и мразя да ме зариват със сняг.-започнах аз,
Очаквах малко разбиране,но получих още един удар.Тази вече ...непознатата отговори:

-Добре де....съжалявам-измънках последното. Рядко изговарях тази дума, още по-малко на непозната, която досега ми се е правела на остроумна. Отново седнах до нея. Вятърът съвсем бе спрял и времето стана по-меко. Най-сетне свалих качулката си и гъстите ми къдрици се разпръснаха. Обърнах се към момичето с лек сарказъм казах:
-Сега доволна ли си?
Струваше ми се глупаво, че все още се подчинява на такива глупави норми за поведение. Изсумтях тихо, но си замълчах.

Аз се усмихнах и я погледнах отново.Не знаех какво да й кажа,не беше част от характера ми да се усмихвам или да се държа любезно с нея.Въобще с някой.Аз погледнах отново към разранените си ръце,опрях леда в главата си ,когато отново усетих силното,но и натрапчиво чувство на болка в главата си.Чудех се...сега аз ли бях наред да покажа обноските си?Замислих се...аз също не се бях явила в блестящото си отношение към всички.Е,нямах време за разни неща.Усмихнах се на напознатата и се вгледах в нея.Не изглеждаше зле,но характера й беше ужасен.Станахме две с ужасен характер,Моя характер си беше чудесен...добре,не бях най-любезната събеседничка,с мен не беше лесно,но...бях вярна.Аз отново разгледах леда.Аз започнах:
-Отскоро съм в града.Не познавам никого,нямам си идея къде съм,защо съм в този град и какво трябва да сторя...не съм доволна,очаквам човека,който ме критикува,поне искам да знам кой е.-започнах аз.
Не исках да покажа,че наистина се чудех.Не,че не ми пукаше,но аз рядко се разкривах на някого.Нямаше да се чудя.Непознатата се изсмя.Непознатата отговори:

-Казвам се..хъмм-замислих се за момент. Но не за името си. Обикновено давах фалшиви имена, за да не достигнат нежелани хора до истинската ми, не толкова приятна самоличност. Но момичето бе вещица, а и твърде неопитна, за да ми навреди, затова продължих да говоря бавно, изричайки отчетливо всяка буква-Кийра.
Не знаех откъде идва името ми. Май така се е казвала прабаба ми-най-великата вещица в клана. Станах от дънера, на който бях стояла повече от десет минути и усещах как крайниците ми се схващат. Опънах няколко пъти ръце и крака, разтрих ги бързо и скоро горещина се разля по тялото ми.
-Предлагам повече да не си губим времето в излишни приказки, а да тръгваме.
-Как е твоето име?-зададох въпросът си неочаквано. Предполагаше се, че трябва да я попитам.

Аз се замислих.Бях съвесем нова,ако тази беше някаква убийца?Не,не ми изглеждаше зле.Не мислех,че е някаква луда,която иска да ме убие или нещо подобно.Нямах си никого,поне можех да се опитам.Аз се изправих и изчистих снега ,който се събра на каскета ми.Обичах себе си.Не исках да показвам самоличността си,но се опитах да не изглеждам на някаква...поне аз имах по-здрави обноси.Нямах намерение да оставам,но новото ...всичко ново имаше вълшебната способност да ме обгърне.И да гоня нещо,което не съм сигурна,че искам да следвам.Аз съм си...доста странна.
Погледнах към новата си позната.Спомних си за онези времена,когато бях сред хората,които обичах.Сега бях нова.Имах само себе си.И характера си.
Аз се усмихнах и започнах:
-Аз...такова...аз съм Жулиет Грейнджър,приятно ми е...-започнах аз.
Момичето се усмихна иронично.Искаше да ми се репчи,защото аз не показвах ,че искам да се запозная с нея.Ако ще ми се надува,по-добре да...аз отново седнах на земята.Жената отговори:

-Досега не показа особено, че ти е приятно-усмихнах се с едва доловим сарказъм. Просто не можех да се сдържа. Жулиет ме изкарваше извън нерви само като стоеше на едно място. Не че го бях показала досега. Криех се зад маската на грубите обноски единствено, за да не бъда единствената, която ще страда накрая.
Отново поехме по пътя, но този път сякаш го нямаше това напрежение и тишината бе станала уютна. Поддържахме добро темпо, никоя не се оплака, впрочем не си разменихме нито една дума, а и за наше щастие не изникнаха препятствия.
Стигнахме мястото. Вече всички бяха там, ако съдех по големият брой вещици, които ни гледаха втренчено, изпиваха ни с очи. Главатарката, Сиана, с която лично се бях запознала миналата година се изправи в цял ръст пред нас и с някакъв дълбок глас изрече:
-Вие двете сте избрани да водите най-важната мисия. Ще трябва да станете съюзници.
Стоях вцепенена и не вярвах на очите си. Затворих ги, после пак ги отворих, но това не бе сън. По-скоро бе кошмар.

Аз се усмихнах.Аз погледнах към жената,но се уплаших.
Нали бях нова?Не исках тази да ми се натресе.Аз бях съвесем ,ама съвсем добре сама.Не исках да ми се даде задача от ''Клана на Вещиците'',която да се свързва някак с онази...жена.Новата ми позната не изглеждаше доволна,че пак ще трябва да сме заедно.Аз си бях съвсем добре сама.Очаквах,че ще съм сама на новата задача,но не.Не исках да съм с нея,но трябваше да я търпя.Можех да я разкарам,но не исках да покажа на останалите ,че.Жената се доближи до останалите,само аз стоях.Не исках да казвам сега,че не ми харесва членството в ''Клана на Вещиците'',но трябваше да стана вещица.Аз и жената се уплашихме.Аз се зарадвах,че съм на задача.Щях да ги...аз се усмихнах и отново се замислих .Живота е странен,снега е странен,но аз мразя сняг.И не спирах.Аз започнах:
-Има какво да научи от мен...-започнах аз.Исках отново да покажа,че съм...аз се усмихнах
нагло.Жената се ядоса,щеше да започне да трепери от гняв.Сигурно е.Жената отговори:

Набързо овладях гневните изблици, които това момиче ми докарваше с всяка нейна реплика. Лепнах си ежедневната усмивка и с неприкрит сарказъм казах, като не изпусках от поглед Сиана. Единствено по нейното изражение можех да разбера кога съм прекрачила границата.
-Да...можеш да ми предадеш уроци по "Удряне в скала и блеене във въздуха"-ухилих се при гневната й реакция и обясних пред въпросителните изражения на вещиците за малкото ни произшествие. Всички заклатиха глави недоволно. Настъпи тишина и реших, че сега е моментът да говоря. Гласът ми отекна из цялата гора:
-Благодаря,че ме избрахте, но сигурни ли сте, че ние сме точният дует? А и тя е още нова и неопитна, не знае какво я очаква-посочих я демонстративно с пръст.

Аз не успях да покажа онова,което ми идваше да сторя.Исках да я хвана и да я.
Не,сега не беше часът да се ядосвам.Отново си докарах раздразненото изражение,което обикновено се явяваше.Не мислех да се карам с нея ,трябваше да покажа,че съм отговорна.Какво да сторя,че да я накарам да спре да ме дразни?Не исках да показвам на вещиците,че още съм уплашена.Нямах намерение да оставя работата си,аз бях отговорна,не възнамерявах да я карам да чака.Отидох до една от вещиците,но някой ме спря.Не им се харесваше,че двете имахме различни възгледи за задачата.Няма да споря...жената беше опитна,но аз учих онези заклинания.Сега бях силна,но ...не исках да съм сама.Сега знаех,че трябва да свърша задачата бързо,без да опитвам да я засенча.И двете имахме опит,но,,,аз не исках да бъда сама,но аз си опитвах...вещиците не останаха доволни от новината,че си намерих повод ...аз не исках да се разкрия.Вперих очи във всяка една от вещиците и колебливо започнах:
-Не се съмнявам в знанията и опита на онази,но аз съм достатъчно опитна,залових достатъчно създания...защо с онази жена?-започнах аз.Разбрах,че ставам...аз и жената зачакахме останалите,но те ни се скараха и ни казаха,че ще свърши заседанието.Изгониха ни.Аз застанах до входа и зачаках.Аз се уплаших,че ще разбере нещо.Тя отговори:

Не знаех как да реагирам. Вярно, не се понасяме, но трябваше ли да се стига дотук. Още по-малко да противоречи на Сиана. Поставиха ни под свършен факт и единственото полезно, което можехме да сторим е да се примирим и да се опитам да работим съвместно. Не че таях някакви огромни надежди.
Изгониха ни, заради безрасъдството й и когато останахме сами заговорих през зъби:
-Слушай какво. Не търпя разглезени момиченца, които не знаят какво ги чака. Мислиш, че си опитна и че можеш да убиваш, само защото знаеш теорията наизуст. Е, повярвай ми, когато ти се изпречи триметров звяр надали ще си спомняш записките си в часа. Това е ралността. Или убиваш или сам биваш убит.
Виждах, че е притеснена, затова посмекчих тона и колебливо докоснах работо й с върха на пръстите си.
-Знам през какво минаваш. Аз лично трябваше да се справя сама, без някой да ми обясни. Така че се радвай на късмета си.
Тръгнах напред в неопределена посока.

Аз сега не подозирах,че някога ще трябва да работя с различна вещица.Още,че ще работя с непозната.Аз се ядосах,че трябваше да слушам какво ми заповядва ''Клана'' ,но нямах избор,Последвах мълчаливо новата си позната ...знаех,че нямаше да е лесно.Исках да й кажа толкова неща,но нещо ме спираше.Откривах нещо,което търсех.Нямах човек,който да поканя в скапаната си квартира,нямах на кого да се оплаквам от скапан живот,но сама си бях съвсем добре.Не исках да се обяснявам.Тя не знаеше с какво се захвана.Самата аз не знаех.Беше опитна,но аз също имах някои умения,които щяха да ни са полезни.Уморих се от постоянните й ...не,нямаше да се карам.
Сега реших,че ще трябва да бъда съвсем любезна с нея.Не,аз съм си любезна...това,че тя не разбира обноските ,които имах...по-добри бяха от нейните.Аз вървях с нея,двете не си казвахме нищо,защото всяка от нас мислеше за ''Клана''.Спомних си всичко,което научих там,откъдето идвах.Аз бях чиста вещица,трябваше да не разделям работата си.Тази наистина имаше какво да ме научи.И аз имах какво,но...нямаше да й казвам,не исках да мисли,че...няма значение.Аз вървях до нея,но отбягвах.Сама си бях чудесно.
Чух някакъв звук,идващ от далечината,но не последвах.Реших,че ще свърша работата си .Без събеседничката ми.Събеседничката ми,която сега не казваше нищо.Колкото повече се отдалечавах от къщичката на вещиците,толкова набирах бесове.Защо с онази?Познатата ми тръгна към онзи звук,аз не.Нямах сила.Нямаше да изтърпя още веднъж да се скарам с нея.
Чакай,става въпрос за караница.Някъде видях,че караниците са само начин,който показва някакво отношение към човека с теб.Аз не харесвах почти никого в града,защото не познавах хората.Мислех,че са поредните ,които ще подмина.Сега се надявах,че ще ги забравя.
Нея също,защото ...не знам.Чух някакъв крясък.Тревога.Ако нещо я сполетеше,нямаше да успея...имах само нея в града,аз трябваше да я защитя.Закрачих към нея.Лежеше на земята.Аз усетих,че...не,опитах се да се отделя от чувстата си.Аз се уплаших.Уверих се,че не е в съзнание ,когато тихо започнах да галя раната й,когато изричах лечебното.Една лечебна магийка,която научих.Тя започна да с есъвзема,аз се отдалечих леко,надявах се,че не разбра.Аз започнах:
-Не ти е място за спане,че да ми се излежаваш...трябва да работим заедно,следващия път,че да бъдеш съвсем ''внимателна''...-започнах аз.
Не исках да разбира,но жената беше опитна,щеше да знае.Аз седнах на земята до нея.Жената отговори:

Всичко стана толкова бързо, действията се развиваха със светкавична бързина и не можех да направя нищо. Усетих как смъртта надвисва над мен и пронизителен писък се изтъргна от устните ми. Каквото и да беше това, което се изпречи на пътя ми, предизвика огромен страх у мен и усетих как на ръката ми се появава рана.
Минаха няколко мъчетилни секунди, през които болката не стихваше, а се усилваше. Бях в съзнание и долових присъствието на Жул до мен. Смътно чух някаква лечебна магия, доста трудна ако не се лъжа.
Не мина и минута и усетих как си възвръщам силите и раната се затваря. Веднага след като чух ироничната забележка на вещицата схванах ццялата ситауция и след като станах и се изтупах от мръсотията се приблжих към нея:
-Благодаря.
Това бяха единствените ми думи, които обаче сами по себе си значеха много. Бях й искрено признателна, но такива неща не можеха да се опишат лесно. Пък и беше твърде рано за такива излияния. Поне докато не съм сигурна в нейните намерения.

Аз успях да скрия тревогата,която изпитвах.Бях на крачка от съсипване на цялото си действие,което свърших.Успокоих се,когато видях,че вече е наред и се чувства добре,след удара,който получи,Не знам защо,но ми идеше да се опитам да дера живо съществото,което я нарани.Държах се така,когато аз съм наранена,но не знаех.Жената беше уплашена,както аз ,но...това не беше също за мен,аз не се грижех за никого.Не ми пукаше за никого,аз бях единствената,която можеше да се...ядосва.Защо?Не чувставах подобни неща,но в мен се надигваше някакво чувство на тревога.Аз не обичах,в интерната се научих,че чувствата са нещо лошо.Нещо,което аз отбягвах.Аз помогнах на жената да се изправи,опитвах се да не срещам погледа й,защото очите са единственото нещо,което може да ме издаде.Аз исках да кажа толкова неща на нея,не знаех защо,но изпитвах нещо странно към онази жена.Аз плахо започнах:
-Вече си добре,нали?Не,че ме вълнува,само исках да се уверя,че няма да си има неприятности с някои други...хора.-започнах аз.
Излъгах я.Надявах се,че ще осъзнае,че...аз се усмихнах и вперих очи в далечината.Жената отговори:

Знаех какво прави Жулиета. Може би ме смяташе за глупава, но бях достатъчно опитна и бях преживяла прекалено много, за да си мисли, че съм сляпа. Защо не искаше да показва открито, че е загрижена за мен? Вярно, поласках се и изпитах облекчение, че в тази мисия ще успеем да си сътрудничим. Но това ли е начина-да поттиска чуствата си. някога и аз го правех...но вече нямаше защо. Бях останала сама и единственият човек, когото имах бях самата себе си. Вълк единак.
-Да, добре съм-въздъхнах примирено. Нямаше да я притискам и когато бе жготова щеше да ми каже. Отпусах се на едно изкоренено дърво и разработвах план за действие. Най-добре щеше да е да започнем утре, защото днешният ден бе към края си. Извиках я с единн жест и й обясних:
-Предлагам утре по светло да започнем, а дотогава измисли някакъв план за действие. Аз също ще мисля.