Тъмните улички

Както си се радваше на компанията на Джони Уокър, изведнъж телефонът ѝ иззвъня. Не онзи телефон, на който отговаряше "Миша Ленкова", поредния псевдоним на Арая, а онзи истинския ѝ, онзи на който отговаряше тя. Истинската тя. Тя изпуфтя с досада, докато се чудеше да вдигне или не. Днес си бе дала почивка от лова, от хората и се бе отдала на нейния приятел Ходещия Джони.
- Кажи? - вдигна тя със студен тон. След това кимна във въздуха, съгласявайки се с това, което мъжът от другата страна ѝ каза. По прекалено издайническия руски акцент и по завалените думи, тя прецени, че той бе не по-малко пиян от нея, да не каже много по-пиян. Но си остави тази преценка за после. Чудеше се какво искаше той този път.
Започна да трака нервно по барплота, чудейки се дали да отиде или да го остави да чака сам на мястото, за което се бяха разбрали. Ако отидеше, рискуваше да загуби ценно време в безсмислени уговорки и разговори, ако ли не... е, той щеше да си хване някоя фльорца и да я прибере там, където бе отседнал. И все пак той ѝ бе приковал вниманието. Първо, защото двамата не бяха говорили от месеци. Месеци. Не бе като да бе някоя забивка, на когото тя бе обещала да звънне, но е забравила. Второ, той знаеше тя къде е, макар че тя не бе казвала на абсолютно никого къде се намира. Не и напоследък. Накрая се реши да отиде. Какво можеше да изгуби. Остави двайсетачка на бара и се изхлузи тромаво от високия бар стол.
Щом излезе, веднага потрепери. Не си спомняше да беше толкова студено, когато бе излязла. Все пак, когато тя тръгна към въпросния бар, навън все още грееше зимно слънце, което малко или много я затопляше. Точно затова тя бе облякла къса черна рокля (не дай си Боже ѝ излязъл късмета) и черен шлифер. Краката ѝ бяха покрити с тънък черен клин, но иначе Арая бе леко облечена. Завървя по тихите тесни улици, от време на време издишваше големи облаци топъл дъх с ухания на уиски. Те бяха единствените признаци, като изключим тракането на токовете ѝ, които подсказваха, че измежду сенките на високите сгради има някой.
- Приходить, Арая! - рече Саша с досада.
Арая определено беше закъсняла.
- Зарежи руските глупости, Алек! - сряза го тя и застана на метър от него. Очите му предизвикателно се плъзнаха по оскъдното облекло на червенокоската, след това го голите ѝ крака и обратно нагоре. Тя въздъхна, когато очакванията ѝ се оправдаха. Алекзандър Лесбърн просто си търсеше къде да пренощува, най-вероятно. От него винаги можеше да се очаква обратното. Докато той все още се наслаждаваше на крехкото ѝ тяло, тя изпуфтя отново и щракна с пръсти, за да привлече вниманието му. - Какво искаш този път?

Арая искаше да се прасне по лицето в този момент и ако можеше, щеше да го направи, но ръцете ѝ бяха здраво хваната между тези на подпийналия Алек, който изглежда съвсем прегръщаше руската си натура, защото по това, което Арая чу, той май си тананикаше Чайковски. Тя изпъшка, опитвайки се да се отърси от него и дъха му на ментови бонбони и алкохол, евтин при това.
- Миришеш на българска водка. - упрекна го Деймос. - Как можеш да си го позволиш?
Той обаче продължаваше да се носи по паважа все едно бе танцова зала. Не бе подпийнал, а си бе доста пиян. Умилквайки ѝ се, опитвайки се да се направи на малко момченце, което иска да му купят най-новото модерно камионче с каросерия, той започна да се притиска о Арая, да я моли на ушенце да го приюти за няколко дена, докато той си намерел пари. Не че щеше да се хване на номера, но Жозефин искаше да види точно колко нерви имаше пияния руснак да я моли и да бъде рязан всеки път.
Усещаше мускулестия му корем през шлифера, а яките му ръце бяха обградили тялото ѝ, лишавайки я от пространство и шанс да избяга. Не че им беше за първи път да започнат така една от техните "срещи". Всеки път така ставаше - някой искаше нещо и накрая се събуждаха голи в мотелска стая, а покрай тях винаги имаше униформи на полицаи, полицайки и непослушни медицински сестри. И колкото ѝ да ѝ се искаше да си спомни, кой по дяволите я караше всеки път да пада до нивото на нископлатена порнозвезда, тя си имаше едно наум, че бе Лесбърн. Той и неговия извратен руски мозък.
- А ти къде си мислиш съм отседнала, скъпи? - прошушна му тя, докато двамата се клатушкаха в такта на липсващата музика. Изглежда диджеят бе благоволил да свири само в главата на руснака. Той затегна хватката около малкия ѝ кръст и облегна глава на рамото ѝ. Топлият му дъх погали голата кожа на врата ѝ и накара косъмчетата там да настръхнат. - Саша, аз съм отседнала в глупав мотел. Не става. - оправда се Арая, но това не бе основателен аргумент, защо той да не може да остане там. Причините обяснихме няколко реда по-нагоре.
- Е защо не, де, скъпа? - изхълца той в ухото ѝ, при което тя го удари с юмрук в гърба. Той се олюля върху нея, осемдесетте килограма мъжки органи и мускули запознаха да се плъзгат по тялото на Деймос, при което тя осъзна, че руснакът след малко ще целуне влажните плочки. Нямаше накъде другаде да върви, затова завървя назад, опитвайки се да не сплита крака с неговите. Накрая обаче гърба ѝ опря стена. Алекзандър се облегна на нея, а блаженство се изписа по цялото му лице.
- Боже, толкова си пиян, май имаш нужда от бренди! - засмя се Арая, опитвайки се да се измъкне изпод тежестта му, но той самият не ѝ позволяваше.

- Определено си болен от нещо. - измърка в ухото му Арая, давайки му празни надежди. Колкото и да мразеше да бъде манипулирана, играта на куче и котка с Алек не бе нищо ново, нито за единия нито за другия. Истина беше, че Деймос обичаше да сломява духа му. - Болен си от простащина!
Тя опря ръце на гърдите му, докато той все още асимилираше какво щеше да стане сега. Напъна мускулите си и се опита да го изблъска колкото можеше по-надалеч от нея, но... мисия невъзможна. Започна да обмисля възможността да се обади на Том Круз, нали той така добре се справяше с мисиите навъзможни. Ето... започва се. Ходещия Джони, на когото се бе наслаждавала преди да дойде и да слуша жалките молби на Алекзандър, започна да си прави разходки тук и там из мозъка ѝ. Боже, този човек обичаше да ходи. Ето пак. Арая усещаше как алкохола взима връх над действията ѝ и все пак се опита да контролира тялото си. За Бога, тя бе раздавала напред-назад крошета по вампири, ангели, демони и всякакви такива фантастични създания, защо не можеше да се справи с един осемдесет килограмов мъж, който си бе наумил двамата да се правят на доктори. Е, тя определено не искаше да си легне с него. Двамата бяха нещо като приятели, отзоваваха се, когато другия имаше нужда от помощ. Каква помощ само, а?
- В момента единственото лечение, което мога да ти предложа е студен душ и зелева чорба. - въздъхна Арая и се опита да се промуши изпод ръцете му, но копелето я бе блокирало, поставяйки крака си между нейните два. Това, както и късата пола на роклята ѝ ограничаваха до голяма степен движението ѝ.
- Съгласен съм за студения душ. - измърка Саша в ухото ѝ, след това повдигна с ръка лицето ѝ и я дари с поглед, преливащ отвсякъде с първична страст и похот.
- Боже, скъпи. - засмя се тя. - Да не си мислиш, че ще ти търкам гърба, а после ще ти позволя и ти да ме потъркаш? Сам ще си се къпеш, не искаш да намокря това "Армани", нали?
Той сви устни в перфектно права линия.
- Хайде сега, бъди добро момче и ме пусни. - Деймос можеше да се закълне, че винаги се бе чувствала някак си по-зряла от руснака, макар че видимо той се бе пръкнал тоя свят няколко години по-рано. Хубавото на Арая беше, че за краткия си живот бе научила точно къде да пипне и как да докосне, за да си пробие път към някой мъж. В този случай в обратната посока. Ръката ѝ залази по корема му, опипвайки хубаво плочките му през глупавата тениска, която носеше и дискретно заслиза надолу, докато не стигна до ципа на дънките му. Чак тогава Саша осъзна грешката си - в момента, в който Арая леко го ритна с коляно в слабините. Той се олюля, ръцете му се отдръпнаха от страните на Арая, но пък тя бе забравила, че неговия крак все още стоеше спокойно между нейните два. Глезените ѝ се сплетоха с тези на Лесбърн, а токовете, мамицата им, я накараха да изгуби равновесие. Двамата полетяха право към паважа. Алек падна на гърба си, но очевидно беше повече от добре, защото червенокоската тупна леко върху скута му. Ръцете му пропълзяха до кръста на Деймос и я натиснаха съвсем леко към него.
- Алек, пусни ме, копеле такова!

Можеше да пренебрегне болката, която му донесе ритника на Арая, все пак, получи я на сребърен поднос в скута си. Какво по- хубаво? Можеше да се закълне, че по коледа стават чудеса и ето го неговото чудо- сексапилна, червенокоска в обятията му и то почти наистина паднала от небето. Така де, падна върху него, имаше ли значение от къде падат мацките? Тях определено не ги носеха щъркелите, а късмета.
Заби леко разфокусирания си поглед в гърдите и и определено тогава го фокусира. Щеше да бъде грях, ако изпуснеше тези прелести от поглед и го отправеше на някъде другаде. Въздъхна блажено и се изправи до седнало положение без да изпуска Ая от ръцете си. Усмивката му заигра със същата онази детинска обаятелност както и в началото, но този път имаше нещо малко по- различно: целенасоченост. желание. непоклатимост. Беше убеден че накрая ще я убеди да го приюти, каквото и да му струваше, е, освен пари, защото такива нямаше след като си взе тениската. Кой да знае, че подобен парцал надхвърля най- малката три цифрена сума. Стигаше до извода, че в днешно време хората пръскаха луди пари по парцали. Та, за Бога, кой би носил дреха за хиляди, когато можеше да си вземе същата за много по- малко. Е, изключението в случая бе Алек, който просто не знаеше, че може да се сдобие не много легално с подобна тениска.
-Хайде де, не можеш да ме оставиш на улицата в този студ. Само няколко вечери, обещавам, че бързо шшште си намериия жилище и ппари, с които да го плащам.- убедително започна Саша, но всичко му се развали, когато отново завали някои букви и ги изговори по доста странно разложен начин на звукове.- Замисли се само, ако сме двамата, ще можем да си допием... да си легнем и да се топлим, без да пушшшкашш парно.
Изправи се целия, а Арая си намери място в ръцете му като бебе. Подхвърли я леко във въздуха, за да я намести по- удобно и застана над една не малка локва на средата на пътя съвсем целенасочено. Макар и тя да не го бе разбрала, може би, Саша вече бе определил правилата на играта. Откажеше ли му, щеше да я пусне много плавно и ефективно да я цопне в локвата, ако пък го приемеше, може би щеше да се смили над красивата й рокля.

- Тъпак! - извика Арая и почна да се мята в ръцете му като риба на сухо. Той я бе хванал в мечешката си прегръдка, бе я вдигнал и съвсем нарочно се спря над една доста дълбока и голяма локва, пълна с какви ли не гадости. Знаеше какво значеше това и ако не бе с рокля за пет стотин долара, нямаше да бъде толкова ядосана, колкото беше сега. Ако му откажеше за пореден път, щеше да свърши с измокрена и изкаляня рокля. Ако път му разреши да спи в мотелската ѝ стая, щеше да с стигне до едно и само едно. Когато двамата бяха в една стая, винаги ставаше едно и също, сякаш бе един гаден омагьосан кръг.
- Никой ли не те е учил да фалшифицираш кредитни карти, скъпи? - попита го раздразнено тя, опитвайки се все пак да се изкопчи от мускулестите му ръце. Той кимна, макар че Арая не разбра какво точно означава това. Лесбърн приближи дребното ѝ тяло към неговото за една пиянска целувка, но нещо не стана, защото Дей го сръга в слънчевия сплит. И макар че това почти винаги работеше, тя все пак се намираше в ръцете на един опитен ловец, който не веднъж ѝ бе спасявал кожата, както и тя неговата.
Дъхът му, богат на аромат на евтини питиета, топъл и влажен, запълзя по голата кожа на врата ѝ, стигна до ключицата ѝ и там се спусна надолу между гърдите ѝ и по целия ѝ стомах. Беше направо невъзможно. Деймос цялата настръхна, а Алек уверен, че бе направил нещо хубаво, се ухили насреща, разкривайки два реда прави бели зъби.
- Сериозно, пусни ме! - прошепна Арая в ухото му, леко предизвикателно и много съблазнително, но тя просто искаше да усеща земята под краката си отново. Изражението ѝ бе строго, като на учителка, който ти се караше, че нямаш домашно, а повярвайте ми, Жозефин се бе сблъсквала с много такива. Саша въздъхна и се наведе надолу, за да я пусне. В последния момент обаче отново в подхвърли леко в ръцете си, приближавайки слабото ѝ тяло към неговото още повече.
- Не, не, няма да ходиш никъде. - изхълца той притисна настоятелно устните си към нейните, сякаш се бе предал да я моли с думи, та пристъпи към други мерки. Дъхът му нахлу в устата ѝ и надолу по дробовете ѝ, изгаряйки цялото ѝ гърло.
- Боже, какво си пил?! - озъби се Жозефин и се отдръпна колкото можеше. Алекзандър изви очи и започна да си мърмори под носа всички питиета, които бяха минали през ръката му. Накрая ѝ писна. - Зарежи.
Тя въздъхна и направи последен опит да се откопчи от Лесбърн, този път успешен. хвана го за ръката и рече:
- Хайде, ще спиш при мен. - Саша отвори уста, за да каже нещо, но Арая, вече придвидила какво ще е то, го прекъсна грубо. - При мен. Не с мен.

Тъкмо бях спрял мотора и я погледнах...нямах голямо желание да говоря с нея...
-усмихнах се и аз в отговор и я погледнах. Момиче вампир на не повече от 600 години , иска да избяга от света...доста типично нали ?!Подсмихнах се аз и продължих ...
- Здравей грознице -казах с по -забавен тон и я погледнах...

Отидох до нея.
- Ако си по-малко мила ,ще си по-малко грозна-казах през смях ,а тя продължи да си ходи... запалих мотора и спрях пред нея.
- Как се казваш или да ти викам грозница?-знаех ,че я дразня но всъщност...си беше наистина красива...
- Момичета като теб винаги се връзват на това...макар и да не са грозни.