Арая Жозефин Деймос

by **Арая Деймос** Чет Дек 29, 2011 6:20 pm

/emma stone/

- Ела ми, копеле такова! – изкряска малка дребна червенокоска в полумрака на изоставения склад. В едната си ръка държеше двуцевка, която буквално пушеше от толкова много използване, а в другата ѝ ръка блестеше сребърен нож, наострен като трион. Ръкохватката му беше издълбана с множество резки, които от близо всъщност изобщо не бяха обикновени резки, а букви. Букви, думи и срички, които превръщаха иначе обикнвения кухненски нож (пренебрегнете факта, че не излят от сребро) в оръжие, което можеше да изпрати всеки демон в Ада и всеки нахален ангел в Рая.
Малката червенокоска се бе замесила отдавна с тези две древни, но страшно досадни и глупави същества. Не я питайте как, тя не знаеше. Не знаеше как изведнъж се бе оказала на средата на бойното поле, точно между дрете армии, които бяха готови да атакуват опозицията. А тя, образно казано, стоеше като заблудено пиле, между двете масивни заплашителни сили и се чудеше на къде да гледа. Дали да помогне на едините или на другите. И двете страни бяха направили живота ѝ Ад, не че той вече не беше такъв имайки предвид, че тя бе едва на двайсет и две, а вече можеше да добави във федералното си досие една камара обири, фалшифицирани документи, няколко опита за убийство, оскрвеняване на всякакви видове паметници и гробове, палежи, експлозии и така нататък и така нататък. Дребничката жена можеше да се похвали, че е в листата на най-издирваните в Щатите, само на две места по-надолу от серийните убийци и бомбардировачите.
Само че, федералните не знаеха нито една от причините, заради които тя бе наместена удобно в тази класация между банкови обирджии и масови убийци.
Без нея, нямаше да има Америка, нямаше да има Западна цивилизация.
Без нея и още шепа мъже и жени с познания за свръхестественото, светът, който ченгетата и хората познаваха отдавна щеше да е само мита, далечен избледняващ спомен.

(шест години по-рано)
- Арая Жозефин Деймос! – изрева младата учителка, гледайки с насълзени очи към една дребна червенокоска, която най-спокойно си вземаше предобедната дрямка в нейкия час по Модерно изкуство. – Веднага при Педагогическия съветник, госпожичке.
Чак тогава Арая се събуди. Протегна се, сякаш нарочно предизвикваше учителката да се озлоби още повече. Беше само втория ден от училище и тя вече си бе спечелила наказания за три седмици напред. Какъв успех само.
Жозефин отвори зелените си очи и ги впери в дразнещата стара мома, която не бе никак стара, но пък беше дразнеща. Опита се да влее всичките емоции, които препускаха през дребното ѝ тяло в изумрудените ѝ клепки, така че да накара коленете на жената да омекнат от съчувствие и тя да си продължи урока без да я кара да ходи в кабинета на съветника, пътет до който тя бе научила наизуст.
Всички знаеха съдбата на червенокоската. Самата тя си признаваше, че е имала отвратително детство. Още от малка, майка ѝ се споминала при съмнителни обстоятелства, за които Ая си мълчеше и не разказваше на другите, защото през цялото време си бе мислела, че баща ѝ, груб арогантен и вечно пиян, ѝ бе посегнал. Което накрая се оказа съвсем вярно, между другото, но и до там ще стигна. Пред повечето казваше, че след като майка ѝ се споминала, тя напуснала баща си, прекалено удавен в мъката и в ликьора, и се отправила към първото сиропиталище.
Да, точно така, още на шест годинки момичето с огнената коса се бе изпроводило само до портите на дома за деца без родители. Защото освен майка си, тя друго родителско тяло не познаваше. Баща ѝ беше пълна утрепка и всеки път когато той пияно я молеше „Ела, Жозефин, прегърни татко си”, тя се чувстваше обидена, че може да се свърже с този мъж.
Сега бе на шестнадесет и бе започнала да да учи в държавна гимназия, макар че бе едно от най-проблемните деца там. Никога с домашно, недоспала и недохранена, постоянно биеща се не с кой друг, а с момчетата, спореща с учителите... Да, точно така. Арая Жозефин Деймос можеше да срита задника дори и на куотърбека на футболния отбор съвсем лесничко.
Сега е момента да ви кажа защо ви разказвам всичко това. Няма как да не сте гледали „Хана Монтана”. Е, знаете каква е работата – обикновено момиче през дена, поп супер-звезда през нощта. Нещо подобно беше и Арая Деймос, само че заместете поп звезда с ловджийка на свръхестествени неща. Всякакви – уендигота, ругарута, демони, шейпшифтъри и все такива непознати неща за вас.
И как стана така ли?
Лесно стана. Попадна на правилните хора.

(седем години по-рано)
Работата на едно петнайсет годишно момиче с плосък корем и гъста червена коса е да бъде деен участник в извънучилищните мероприятия, нали? Е, за едно момиче, изпратило се само в сиропиталище, нейната работа бе съвсем друга. Тя трябваше да чете, да пише и да се образова, за да бъде готова да излезе в реалния свят и да не се превърне в утрепка за пример като родителите ѝ. В сиропиталитещо „Мейфеър Чайлд Кеър” тя се запозна с тамошния психиатър. Приятен мъж около тридесетте, с множество белези по ръцете, но със светлосини очи, които я гледаха по-бащински от всеки поглед на баща ѝ.
- Арая, знаеш ли какво е баща ти? – рече един ден той?
Арая само поклати глава.
- Баща ти е върколак, скъпа. – спокойно каза психиатъра и зачака реакция, но такава не откри. Усмихна се приятелски. Вече отдавна бе посветил Арая в изкуството на лова. Свръхестествения лов. Още преди месеци, когато Деймос по погрешка уби едно китсуне. Уплашена, че ще я тикнат зад решетките на изправителния, тя побърза да си признае през мъжа с топлите кафеви очи. Той я погали бащински по темето и зарови тялото. Оттогава тя се бе превърнала в негова ученичка, а той я обучаваше на всичко, което знаеше, защото Арая Жозефин Деймос знаеше, че смъртта на майка ѝ не бе случайна, знаеше, че баща ѝ не бе човек, но просто не можеше да си намери логично обяснение. Поне досега.
- Как да убием един върколак? – попита тя.
- По пълнолуние, тъкмо когато се е преобразил. Сребърни куршуми в сърцето.
Арая кимна и излезе от кабинета.
На следващото пълнолуние ченгетата намериха едно огромно куче, проснато на околовръстния път, а от тялото му извадиха шест сребърни куршума.
Шест.
Шест, колкото бяха и прободните рани, убили майката на Арая.

(в днешни дни)
Арая бе отлична ловджийка, отлична фалшификаторка. Но това, в което бе най-добра бяха саркастичните подмятания, жестоките излеяния на истини и... шамаросването на всеки, който си заслужеше това.
Деймос бе поддръжник на истината. Не обичаше лъжите, мразеше малките манипулативни игрички. Затова най-много обичаше да убива вампири. Всички бяха еднакво тъпи и глуповати, мислейки се за аристокрацията на тоя проклет свят, когато тя бяха прекалено уплашени, за да си признаят, че дори най-низшият демон имаше мощта и силата да ги превърне в прах по всяко време.
Иначе тя бе изключително спокойна личност. Оценяваше моментите, които Съдбата ѝ бе предоставила с приятели, оценяваше и нощите, когато не си лягаше сама. Оценаваше светлите моменти, когато спасяваше всички, преди да има някакви жертви.
Беше спокоен човек.
Освен, когато бе на лов. Тогава тя изключваше всичко човешко – състрадание, опрощение, болка, радост. Само сърказмът оставаше от другата Арая – спомен от съществуването ѝ. Отказваше да повярва, че някой, убил десетки хора, можеше да се промени, защото първичния инстинк застига всички. Дори нея.
Защото дори и да го прикриваше, дори и да бягаше от това, тя все пак беше убийца, макар че обичаше да си мисли, че е спасителка.

blueberry pancake

by **Merry Edward Chase.** Чет Дек 29, 2011 6:24 pm

Много хубав герой! Одобрена си. Арая Жозефин Деймос 300838428

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Арая Жозефин Деймос

Арая Жозефин Деймос

Re: Арая Жозефин Деймос