Сладкарница "Sweetness"

Вървях по улицата държащ кучето си. Бях му казал да ме заведе някъде където бих похапнал нещо. Повечето хора не ме разбираха много когато кажех на кучето да направи нещо вместо мен. Аз самия незнаех то как ме разбира,но наистина ми беше от полза точно такъв приятел като него. Макар и очите ми да бяха отворени,всичко което виждах беше черно петно. Сякаш бях с затворени очи,а всъщност бяха широко отворениеня. Не беше много късно вечерта,незнам как знаех,но просто го усещах. Не се чуваха много стъпки около мен,което означаваше че няма много излезли хора тази вечер. Понякога ми се искаше да видя нощния пейзаж,Да го видя със собестените си очи и да напиша песен за него, Толкова много неща ми се искаше да видя,но просто се примирявах с мисълта,че няма да мога.Никога,
Кучето зави леко и се спря. Протегнах ръка и хванах дръжката на вратата.
- Надявам се че си ме завел да приятно место. - наклоних глава към кучето ил по скоро на там където мислех че е. Усмихнах му се и натинснах дръжката на вратата,влязох вътре бавно.Веднага се усети сладкия пирис и аз просто нямаше как да не се усмихна. Джак ме беше завел в сладкарница.Това куче никога няма да спре да ме удивява.Той започна да ме дърпа бавно към едни от масите и се спря. Протегнах ръка и хванах стола. Седнах бавно и сигурно. След толкова години слепота,вече започнваш да усещаш къде са предметите,макар и да не знам как точно го правя това.
- Благодаря ти,точно от това имах нужда. - погалих кучето. Главата ми сочеше направо в нищото, Не далеч от мен се чуха стъпки които приближаваха и след няколко минути те се спряха точно до мен. Обърнах се леко и тогава чух гласа на сервитьорката.Тона в глса и беше отекчителен от работата и. Сякаш нямаше търпение да свърши за днес и да се прибере в дома си.
- Една кифла с шоколад и чай. - поръчах и се усмихнах. Тя веднага се отедалечи. Беше гадно,не можеше да видиш хората,дали те са те видяли когато ти си им се усмихнал,дали те са ти се усмихнали. Ръката ми се плъзна по главата на ккучето което ми седеше от дясната страна и явно си беше надигнало главата,за да ме види дали съм добре. Засмях се леко.
- Спокойно Джак,добре съм.

Музиката звучеше високо в ушите ми докато пристъпвах по улиците. Лекият ветрец развяваше косите ми при всяка моя крачка. Отбих се в този град преди да продължа към брат си. Бях напрегната . След всичките тези години как ще реагира , дали ще ме познае , ами майка? Дали все още живеят на същото място? Питах се постоянно и крайна сметка забавих с още един ден. Някак си нещо ме възпираше, не можех да обясня. Междувременно погледът ми засече табелата на сладкарницата. Това беше мястото ,което ми посочи стареца от преди пет пресечки. Влязох в заведението като с отварянето на вратата звънчето отгоре й иззвънтя. Приготвена за прилив на чужди мисли инстинктивно бръкнах в джоба на дънките за мп3-ката. Исках да увелича ,но бе невъзможно ,защото музиката бе на макс.Въздъхнах и се насочих към една от масите. Настаних се на стола и вниманието ми веднага бе привлечено от момчето на съседната маса. До краката му имаше куче , погледът му бе разфокусиран . беше сляп и някак познат. Тъкмо в този момент дойде сервитьорката. Нетърпеливо взе поръчката ми от кафе и ме остави отново сама. Бях принудена за момент да махан едната си слушака. Като прилична вълна ме заляха мислите на присъстващите и най-вече на сляпото момче. Тази познатост , премесена с мислите му и мириса му ме накараха да се замисля. измерих го с поглед няколко пъти и най-накрая седна на неговата маса.
- Извинете изглеждате ми много познат. Познава ме ли се?

Сервиьорката донесе поръчаното от мен,разбрах го по това как тя се придвижи бавно до масата ми и минута след това се чу тракането на чашата в масата и на чинията.
- Благодаря. - казах и отчтиво и опипах масата. Ръката ми хвана чашата а след тях и захарчетата. Сложих няколко бавно и внимателно и разбърках. Бях горд с това че можех да се оправям сам. Че дори и да не виждах,всичките тези действия които извършвах си ги представях в главата и така можех да виждам,всичко,в мислите си.
Звънеца над вратата на сладкарницата оповести,че вратата се е отворила. Заслушах се,тук беше достатъчно шумно и не можех да орелича на къде отиват стъпките. Отпих от къфето си и леко сложих чашата,заедно с тракането което издаде чашата когато се удари в дървената маса,се чуха и стъпки който спряха до мен. Някой седна на масата,но незнам къде и кого. Ръката ми се плъзна по главата на кучето което леко като че ли се беше раздразнило от факта че има някой.
Чу се женски глас, той ми зададе въпрос на който не можех да отговоря ясно.
- Ам,незнам- казах вдигайки рамене и гледащ към идващия звук. - Коя сте вие? - попитах като ръката ми все още галеше нервно главата на кучето. И то наистина ми помагаше да се успокоя.

Гласът също ми звучеше някак познато. Чувствах се объркана. Толкова много познати неща от привидно непознат човек. Лошото бе ,че зададох неправилен въпрос на момчето. Той нямаше как да ме припознае по лице, а и явно гласът ми не му звучеше познат.
- Аз съм Антония , Антония Милър. Простете ,ако съм ви обидила с неправилната подредба на въпроса си. Може и да съм се припознала , просто много ми напомняте на някого ,но на кой точно все ми се изплъзва. Знаете как е - усмихнах се, като в последствие се сетих ,че няма как да види.Говорех учтиво както бях научена със спокоен приятелски тон. - Е аз ще ви оставям . Беше ми приятно ... Как е името ви?
Полюбопитствах преди да се върна на моята маса. Можеше пък този дребен детайл да се окаже липсващото парче от пъзела Кой е този човек и защо ми е толкова познат? Едва ли , за първи път идвах в това градче , но хората се местят. В един момент са тук , в другия ги няма,а в третия се засичате на най-неочакваното място. Забелязах ,че кучето беше някак озлобено. Не се учудих. Кой любимец не би реагирал на непознат и на всичкото отгоре вампир. Напълно му влизах в положението.

Жената отново проговори. Като че ли се притесняваше,защото постояно казваше грешни неща които аз няма как да знам тъй като съм сляп. Лека усмивка се появи по крайщата на устните ми. Ръката ми се плъзна по масата и улови чашата с топлич чай.
Жената пред мен си каза името,беше мнгоо страно как и двамата бяхме с еднакви фамилии. Името й ми беше страно познато,но нямаше от къде да я познавам. Щом си сляп ти е малко трудно да ходиш къде ли не и да се запознаваш с много хора,повечето хора не сядат при пълни непознати и не ги заговарят.
- Страно е че имаме еднакви фамилии. - засмях се леко докато приближавах бавно чашата с топлия чай към устните си. Преди да отпия от чая отговорих на въпроса зададен от нея.
- Между другото се казвам Картър.
Отпих от чая и леко потрепнах при допира на горещата течност върху езика ми и след това по цялото ми гърло. Оставих чашата и се заслушах. Дали тя беше още тук или си е тръгнала и ме е оставила да си говоря сам. Ръцете ми отново се плъзнаха по масата,този път в усърдно издирване на кифличката. Усетих движение около мен и разбрах че тя все още е при мен.
- Ще ми помогнеш ли да си намеря кифличката? - засмях се,защото изречението беше много тъпо. Може би едно от нещата които съм си мислил,че никога няма да кажа, а ето че сега го казвам.

Бях изненадана не по- малко от него. Наистина беше дяволски странно ,че сме с еднакви фамилии.
- Да , прав си - съгласих се. Премислях какъв е шанса да срещнеш човек с твоята фамилия и като за капак и много познат. Определено процента беше малък. Сепнах се като разбрах името му.. Картър , Картър ... гръм да ме удари. Застинах. Възможно ли бе да съм намерил малкото си братче тук и сега? В момента не мислеше за това ,но ако го разпитах може би щях да доловя точно тази информация от главата му. Знам ,че да ровичкам в главата на хората е нарушение на личното пространство ,но не бях виновна за дарбата си. Обзета от мисли думите му ме сепнаха.
- О да няма проблем - отвърнах нехайно като бутнах чинийката с кифличкиата към ръката му. Сетих се за кафето си и като по поръчка сервитьорката дойде и го сервира. Щом се отдалечи реших да го поразпитам малко.
- Случайно да имаш сестра?

Момичето,жената до мен беше някак си много расеяна. Усещах как настроението и се промени и стана някак си,знам ли притеснено,леко стреснато. Чу се стърженето на чинийката по масата и ръката ми скоро я улови.
- Благодаря. - отвърнах и взех в едната си ръка кифличката а в другата чая и започнах да се храня. Не ми се искаше тя да стана,но явно на там се беше запътила. Чуха се стъпки а след спирането им и тракането на чаша в масата. Сервитьорката беше донесла поръчката на Антония.
Първоначално се очудих много на въпроса и,защо му е на някой непознат да пита дали имаш сестра. Намръщих се леко и отпих малко от чая си.
- Ам..да,но тя се премести с баща ми когато бях много малък,не съм я виждал от тогава,всъщност много бледо си я спомням. - обясних и и се втренчих в черното,което виждах. - Защо? -попитах неразбиращо. Всичко за нея,всички спомени ми бяха заличени,просто една размазана картина. Чудех се дали тя има нещо общо със всичко това,с нея?

Не , не не можеше да бъде. Не е възможно да срещнеш човек със същата фамилия и история като теб. Бях почти сигурна ,че пред мен стоеше малкото ми братче. Само дето когато всичко стана преди 8 години той не беше сляп. Какво се е случило ,че така е преобърнало живота му?Пренебрегнах въпроса му като разказвах някои неща , които щяха да бъдат абсолютното доказателство.
- И тя е била насила отведена ,а ти си останал сам с майка си. Всичко това е станало преди 8 години , когато си бил на деветгодишен. Целият ви свят се е разпаднал - били сте разделени в различни краища на света - говорех с възможно най-спокойния си глас като по бузата ми се стече сълза. Направих пауза преди да продължа.- Ти почти не я помниш , но тя е с дълга тъмна коса и очи същият цвят като твоите. Заклела се ,че един ден ще те намери и ето. Преди да дойде окончателно при вас с майка ти тя се подготвяше за срещата ви. Притесняваше се за обичайните неща и дойде в тази сладкарница да се разсее без да предполага какво я очаква.
Избърсах сълзите си и отпих от кафето. Нямах сили да го погледна в очите , затова гледах масата. Очаквах реакцията .

Всичко кото непознатата започна да говори ми беше до болка познато.Всичко това,за баща ми и майка ми,за по-голямата ми сестра която така и немможех да видя отново и може би никога няма да видя вече. Но тя от къде знаеш всичко това? Отказвах се от мислълта че тя може да е сестра ми,защото беше просто невъзможно тя да ме намери още повече в тази малка сладкарница на карая на света.
Преглътнах тежно а пръсите се заиграха около чашата. Бях оставил кифличката на чинииката си от както Антония започна да разказва това. Имах чуството,че ако продължа да се хране храната ще ми заседне в гърлото ми.
- Да точно така.- съгласих се с нея едвам едвам и се втренчих напред. Усетих я че гласи и трепери и протегнах ръка по масата към нея. -Защо плачеш?

Той не вярваше, че ме е намерил , но аз бях абсолютно сигурна ,че е той . Трябваше просто да му го докажа. Да му го изръся просто така някак не вървеше , а и можеше да настрои кучето против мен. То и без това не ме харесваше и без това. Той протегна ръка към мен ,а аз избърсах останалите сълзи.
- Не не плача , просто кафето беше топло ,а и малко се разчувствах. Тези семейни драми , разделени семейства ала бала - заговорих нехайно като леко се засмях. Отпих от кафето си като хванах протегнатата му ръка. Забелязах ,че пръста му проследява белега ми.
- Имам този белег от както бях малка . С брат ми имахме нещо като спор око печката ,котлона беше пуснат и ... стана това.

Усмивката ми в миг замръзна. Белег? Усещането от допира ми беше познат. Сякаш през цялто това време и аз съм живял с такова нещо. Намръщих се и пуснах ръакта й .Сложих моята на масата пред нея и я отворих широко.
- Като този ли? - Същия белег лежеше и на моята ръка. В този момент ми се искаше да видя как е разгирала,но просто се примирих и с мълчанието и. Джак като че ли се подразни малко от близоста ми с Антония и леко изръмжа. Обърнах се на дясно към идвзщия звук и се усмихнах леко.
- Спокойно Джак. - успокоих кучето а то само изкимтя леко,изръмжа за момент и спря. Главата ми отново се върна в старото си положение.
Една част от мен,просто не искаше да повярва,че тя може да ми е сестра. Много хора имаха белези,това може би просто беше едно съвпадение.Но друга част от мен тайничко се надяваше да съм намерила моята сестра и най накарая да има човек който наистина го е гржа за мен.

Останах с зяпнала уста.
- Да.. -промълвих. Той беше. Наистина беше той.Поех си дълбоко въздух, Очите ми се насълзиха. Самоконтролът ми се счупи за пръв път пред непознати.
- О Боже мой , това си ти Картър, аз те намерих. След всичките тези години - избърсах сълзите си ,които се стичаха една по една като капки по мокро стъкло.
- Майка , тя как е? Как преживяхте всичките години , както ти се е случило ,че си загубил зрението ами баба и дядо?

Все още не можех да повярвам на това което тя казваше. Струваше ми се някак си невъзможно да намериш сестра си след толкова години точно тук в една малака сладкарница. Просто не можех да го повярвах,имах чуството че е някаква шега на която ще се вържа много лесно и това ще е само,защото не мога да видя човека пред мен. Не мога да я видя,иначе сигурно щях да я позная.
- Ам,не мога да повярвам това което казваш. Ума ми просто не го побира. - казах объркано и се намръщих. Започнах да дрънкам нервно с пръсти по чашата, гледайки в тъмнината напред.Реших да отбегна въпроса в който тя ме пита как е майка ми и това как съм ослепял. Нещо ми казваше да не се доверявам на това което тя ми казваше,но една друга много малка част иска да повярва и наистина го прави.

Ококорих очи. Той ..той не ми вярваше или по-скоро не искаше да ми повярва. Това е най-големият недостатък на тежкият живот. Толкова много си страдал ,че е не можеш да възприемеш ,че ти се случва нещо хубаво.Смяташ ,че всички се опитват да те изиграят. Натъжих се. Какво щях да правя? Като за начало да го успокоя преди да е получил инфаркт.
- Хей по-полека с вълнението - казах. Тъпо , тъпо и пак тъпо.Естествено ,че ще се вълнува за Бога.И на мен ако ми изръсят ,подобно нещо ще имам същата реакция. - Виж как да ти докажа,че съм аз и че това не е шега. Просто кажи и веднъж завинаги да се увериш ,че не ти се подигравам.

Нещо в мен отказваше да повярва на всичко това което тя ми казваше. Искаше ми се да задам въпрос,който само сестра ми би го знаела,никой друг външен човек,който би намерил тази информация от интернет или от някъде другаде. Преглътнах тежко и наведох глава. Премигах няколко пъти,но картината все още беше цялата потънала в мрак. Отпих бвано от чая си и отново изправих глава напред.
Чуствах се притиснат,сякаш бях затворен в клетка или в тясно пространство и само този въпрос би решил дали да ме пусне или все още ще седя в клетката.
- Каква беше песничката,която мама обичаше да ни пее когато бяхме малки деца? - Реших да рискувам и зададой въпроса. Това беше единствентоо нещо което можех да задам. Не познавах много добре сестра ми и нямахме много споделени спомени заедно,но това беше един,който никога нямаше да забравя. -Пееше я всяка вечер и нямаше как да не я наоучим. - добавих тихо,сякаш се опасявах,че ако повиша глас ще стане нещо.

Въздъхнах. Песничката. Беше прав като избираше точно това Майка ни беше измислила тази песен и всяка вечер ни я пееше.Поех си въздух и запях до толкова високо , колкото само той да ме чуе.
- Спете деца мои, аз винаги ще бдя над вас , ще бъда светлината в тъмната нощ , топлината в ... - продължих да пея и след два реда спрях. - Спомням си я само до тук. Никога не успявах да я чуя докрай.Гласът на мама веднага ме приспиваше - усмихнах се , а очите ми се насълзиха при спомена. Надявах се това да е достатъчно и барт ми най-накрая да повярва ,че това съм аз, че сме се намерили. Недоверието му убиваше.

Още щм чух първия ред от песничкита да излиза от устата и точно с таз мелодия която мама я пееше и просто не можех да повярвам. Не можех,колкоото и да исках,но не можех. Знаех че това е тя,че няма ой друг да я знае,но все още имах чуство което ми гризеше и ме караше да отричам това. Наведох глава надолу,за да скрия очите си от нея. Не бях сигурен дали успях да ги скрия от нея. Джак изръмжа леко и аз го поалих по главата. Стана ми гадно,леко тъжно. Нямах представа от когане бях виждал сестра си и така като вървят нещата можеше и никога да не я видя.
- Да точно това е песента.- казах тихо сякаш току що бях загубил някакъв бас.
Реших да си замълча и да я оставя тя да ми зададе хилядите върпси за мама и за това какво ми се е случило,че не мога да виждам. Може би и аз щях да и задавам хиляди въпроси,просто ми трябваше време да усмисля всичко,да свикна с мисълта че все още имам сестра и тя седи пред мен.