Музеят с ледените скулптори

Нямаше какво да правя, а и още не бях посетила музея със скулпторите, затова се преоблякох набързо и се озовах там. Купих си билет, въпреки че после се съмнявах, че бях изхарчила парите за нещо смислено. не бях от пестеливите, но музеят беше наистина...скучен.
Обиколих скулпторите, от едни ме напушваше смях и едва се сдържах, само заради известни норми на благоприличие, други бяха застрашителни и ме побиваха тръпки. Направих две обиколки, но продължих да се лутам наоколо.
Изведнъж някакъв тип изскочи пред мен със самодовлна усмивка.
Намръщих се леко, защото хич не бе от тип мъже, които предпочитах.
Опитах се да продължа да вървя, но после размислих. Нямаше да ми навреди малко забавление, нали така.
Усмихнах се леко и заговорих:
-Кийра.
-И да, скучно ми е, но не си компанията, която бих предпочела. Нищо лично.
Отново се усмихнах, този път по-широко и стоях, гледайки го в очите. Ако не кажеше нищо просто щях да си тръгна, въпреки че много ми се искаше да отвърне. Отдавна не се бях забавлявала с някого.

Каква ги говореше? Сила, вещица....
Трябваха ми няколко секунди, след които светкавично се отдръпнах от него и прикрих устата си с ръка, за да заглуша звукът, който изразяваше почудата ми. Колко си глупава Кий, не разбра ли кой е той? беше продал животът и душата си на дяволът и сега искаше да ме направи от войнството си зли човечета.
Стоях внече на няколко сантиметра от него и го гледах ожесточено.
-Ти..ти...как смееш!!!
Почти изкрещях и му ударих шумна плесница, макар впоследствие да се усетих, че нямаше да го заболи. Вроден...човешки навик.

Това, което ми предлагаше бе най-мечтаното нещо за всяка вещица. Не, за всяко същество, което иска да оцелее. Дали заради хипнозата, която не бе достатъчно силна да ме накара да се самозабравя, но замая съзнанието ми, или просто лошата ми страна се обаждаше, не отхвърлих предложението, а заинтересовано попитах:

-А какво ще искаш в замяна?

При други обстоятелства бих си тръгнала, възмутена от дързостта на този демон, но сега...нещо ми прещрака и започнах нещо, за което щях да съжалявам.

-Хахаха...замалко да ти се вържа.
Злобният ми смях, примесен с голяма доста сарказъм, огласи помещението, а ехото отекваше в съзнанието ми. Арън се бе вцепенил. Разбирах го, но не трябваше да си прави празни илюзии, че ще му вървя по свирката. Приблжих се до него, като стиснах с ръце крайщата на якето му и тихо заговорих, като помти просъсквах, достатъчно тихо, за да не стигне до хорските уши.
-Никога, запомни никога няма да се съглася. Да не мислеше, че ще ти се вържа толкова лесно? Какво като си демон. Аз съм вещица, с повече опит и умения от теб.
Последното изречение прозвуча почти като присмех. Отдръпнах се и изтупах роклята си. С едно последно пренебрежително движение казах:
-Сега по-добре си върви, преди да съжаляваш, че си ме срещнал. Тук, място за двама ни няма.

-Не ме интересува-извиках вече силно. Не ми пукаше кой ще ме чуе, не ми пукаше, че този демон можеше само с едно движение да ме убие. Нямаше да го направи. Бях сигурна. Те никога не убиваха просто така.
Врътнах се с мисълта да си тръгна, но нещо ме спря. Обърнах се отново към Арън и гласът ми леко трепереше от гняв:
-Награждавай, когото си искаш. Остави ме намира. Просто се откажи.
Знаех, че последното трудно ще се изпълни. Когато демоните си набелязваха плячка трудно се отказваха и преследваха целта си докрай.