Животът на един вампир: Превърната

by **Катрин Евънс** Пет Дек 30, 2011 11:31 am

ПЪРВА ГЛАВА

През 1857 година животът в Лондон беше прекрасен, поне така биха го описали аристократите, които живееха в града, но за бедните жители на този град той беше жесток, а хората които живееха в него бяха зли и несправедливи. По онова време в града бе пристигнало едно момиче и всички говореха за нея, Изабела бе красива, умна, забавна и богата, перфектната жена както биха я описали мъжете затова и не й липсваха кандидати. Но за жалост на нейния баща Изабела не харесваше нито един от кандидатите си. Хората в Париж бяха започнали да говорят за нея и за баща й. Затова семейство Уотсън се преместиха в Лондон, но още с пристигането им в града всички заговориха за неземната красавица. Рожденият ден на Изабела наближаваше и баща й реши да организира прием в нейна чест. Всички в града говореха за приема с дни наред и когато дългоочакваната вечер настъпи облечени в красиви дрехи аристократите в града отидоха на приема в дома на семейство Уотсън .
Всички в залата бяха облечени в красиви дрехи, гостите с нетърпение очакваха появата на красавицата за която от няколко седмици говореха всички в Лондон, искаха да видят дали наистина е толкова красива или всичко които казваха за нея е измислица. Моментът, които всички очакваха настъпи, оркестърът засвири една много нежна песен, всички погледи се насочиха към стълбището, Изабела заедно със баща й слизаха по стълбите. Изабела беше облечена в червена коприненa рокля, която беше в тон с рубиненото й колие и обиците с робини, златисто русата й коса беше прибрана на кок като от двете страни на лицето й имаше по два кичура, които се спускаха свободно от двете страни на красивото й лице. Сините очи на момичето оглеждаха гостите на приема. Вратата на балната зала се отвори, оркестърът спря да свири, погледите които досега бяха вперени в Изабела се устремиха към човека, които току що бе влязъл в залата. Той беше красив млад мъж на не повече от двадесет години, имаше тъмна кестенява коса и много тъмни кафяви очи почти черни тялото му бе добре оформено, личеше си че тренира. Той бавно пристъпи напред и подминавайки всички в залата сякаш бяха паметници застана пред Изабела и й подаде една кафява кутийка с червена панделка .
- Благодаря ви!- Каза Изабела с усмивка и нежният й глас се разнесе из залата като песен .
- Ще ми окажете ли честа да танцувате с мен? - Попита младежът, гласът му накара Изабела да потръпне, ледени тръпки преминаха през тялото на момичето, когато той докосна ръката й. Преди тя да може да разбере какво става те вече бяха на дансинга и танцуваха. Сините й очи се опитваха да избегнат погледа му, но не се получаваше. Имаше нещо в него което плашеше Изабела и в същото време я очароваше. Нежна усмивка се изписа на лицето на русокосата красавица докато танцуваше с него. Той също й се усмихна, движеха се в такт с музиката. Всички в залата ги гледаха и се наслаждаваха на красотата им . Те бяха идеалната двойка, младите момичета в залата завиждаха на русокоската й се опитваха да привлекат погледа на черноокия красавец, но той не сваляше очи от момичето с което танцуваше и как би могъл да гледа друга, пред него стоеше най-красивото и нежно създание, което някога бе виждал .
След като танцуваха на първата песен Дейвид и Изабела излязоха да се разходят из градината. Докато вървяха към градината не казаха нищо, това мълчание изнервяше Изабела, но на черноокия му харесваше. Тишината бе обгърнала красавицата и Смит. Луната, която наблюдаваше всяка тяхна стъпка беше като кралица на нощта, но нейната красота бледнееше пред тази на Изабела.
- Ти гониш!- Тя наруши тишината в която бе потънало всичко, докосна рамото на Дейвид и изтича към другия край на голямата градина .
- Какво ще получа ако ви хвана? - Попита черноокия с предизвикателна усмивка, която тя едва ли би могла да види ако нощта не беше толкова светла, но за нейно щастие луната осветяваше всичко наоколо .
- Каквото поискате!- Иазбела се обърна и започна да тича с всичките си сили към лабиринта, тя имаше буен нрав и не обичаше правилата, ако сега старият й баща я видеше да тича така сигурно много би й се ядосал, но колкото и да го обичаше тя не можеше да се укроти дори заради него.
Дейвид тичаше след нея, той беше много по бърз от нея и когато тя бе на път да се скрие в лабиринта той я хвана и я прилепи към едно от големите дървета в двора .
- Аз печеля! - Каза й с усмивка той .
- Облогът си е облог! Какво искате? - Попита с усмивка русокоската, тя дишаше учестено, бяха толкова близо един до друг че устните им бяха на няколко сантиметра разстояние. Всичко в Иза искаше да го целуне, да го притежава, той беше невероятен, всичко което тя някога бе искала и го разбра само от няколко минути прекарани с него, беше се влюбила в него от първия миг в които го видя.
- Искам това! - Каза той и без дори да изчака тя да направи нещо я целуна, Иза изтръпна всичко в тялото й сякаш се преобърна. Сякаш огън и лед се бяха слели в едно, изгаряща топлина и смразяващ студ преминаваха през телата им. Това усещане ги караше да искат да продължат вечно.
- ИЗАБЕЛА ! - Ядосаният вид на баща й прекъсна вълшебния момент и невероятното усещане, коeто те изпитваха дo преди няколко секунди, Дейв и Иза дори не бяха усетили че той е тук и че ги гледа. Първата реакция на Изабела беше да се одръпне от Дейвид, но тялото й дори не помръдваше, гледаше ядосания си баща и не помръдваше. Вампирът се одръпна от нея и погледна баща й които в момента беше много ядосан, усмихна се на Изабела и се поклони на младата дама. След това без да каже нищо тръгна към изхода на имението на семейство Уотсън.

by **Катрин Евънс** Пет Дек 30, 2011 11:31 am

ВТОРА ГЛАВА

Изабела стоеше на едно място, гледаше отделечаващата се фигура на Дейвид, тя не каза нищо дори не погледна към баща си, които стоеше на не повече от два метра от нея и я гледаше в погледа му имаше гняв, ярост и дори тъга.
Изабела стисна ръцете си в юмрук тръгна ядосана без дори да погледне към баща си, когато се отделечи от къщата тя започна да тича. Тя тичаше към най-отдалечените части на имението сърцето 'и биеше бързо, сякаш всеки момент щеше да се пръсне . Наоколо нямаше жива душа, Иза бе тичала няколко часа без да спре , скоро щеше да се съмне тя ходеше бавно, беше уморена и имаше чувството, че всеки момент ще се сгромоляса на земята и няма да може да се изправи. Тя направи още няколко крачки след това се свлече на земята, към нея се приближаваше мъжка фигура, тя можеше да види само краката му. Не можеше да помръдне, сякаш тялото й бе от камък, не можеше да диша единственото. което чуваше бе ехото на виковете си. Мъжката фигура се приближи към Изабела вдигна момичето от земята сякаш бе перце, очите на мъжа бяха жълти. Иза отново извика, но никой не я чу. Кръвта бошуваше във вените на момичето, тя се задушаваше очите на мъжа , които досега бяха жълти придобиха алено червени отенъци . Сълзите се стичаха по красивото лице на Изабела, сърцето 'и сякаш щеше да се пръсне, тя отново извика, но това не й помогна, острите кучешки зъби на мъжа се забиха във врата на момичето и пробиха нежната 'и кожа кръвта 'и потече в устата му . Изабела се чувстваше все по-слаба, клепачите 'и натежаха очите 'и бавно започнаха да се затварят. Всичките спомени минаха като лента през ума 'и сърцето 'и бавно спираше, скоро вече нямаше да тупти след като изпи и последната капчица кръв в тялото й мъжът остави безжизненото тяло на Иза на земята, извади една сребърна гривна и я сложи на ръката 'и след това остави и едно писмо в ръката 'и . Погледна към тялото на красавицата, обърна си и след няколко секунди изчезна. Изабела се събуди на сутринта, слънцето вече бе изгряло и слънчевите лъчи галеха лицето 'и . Тя си спомни за случката с мистериозния мъж, стресна се и се изправи, огледа се оплашено наоколо и въздъхна с облекчение, когато разбра че него вече го няма. Видя едно писмо на тревата, взе плика и го отвори .

Не сваляй гривната, ако я свалиш слънцето ще те изгори и ще умреш. Ще се видим отново Изабела, но ще трябва да почакаш доста време въпреки, че това ще ти се стори като миг.

Лос Анджелис 2011 година

Лос Анджелис бе красив и много приятен град, тук идваха много от известните личности, но през по-голямата част от годината бе спокойно. В града наскоро бе станала голяма трагедия, бяха загинали най-богатите жители на града, сега единствената им дъщеря- Катрин живееше с чичо си, които сега бе кмет на на града. След като бе загубила родителите си Катрин Уотсън се бе променила, вече не бе милото и очарователно момиче което всички харесваха. Беше неделя вечерта, повечето от жителите на града се приготвяха за сън, Катрин стоеше в стоята си и пишеше нещо на лап-топа си . Тя винаги бе обичала да пише, бе написала история за млада русокоса жена, която много прилича на нея, жената се казваше Изабела, животът 'и бе прекрасeн, но един ден всичко се промени, красавицата бе превърната във вампир бе загубила всичко и започна живота си наново. Катрин от дете пишеше за Изабела, бе си я представяла хиляди пъти, двете много си приличаха с едно изключение косата на Катрин бе кестеняма и очите 'и бяхя кафяви, а Иза бе русокоска със сини очи, но Кат винаги бе чевствала че нещо я свързва с Изабела Ван Дер Уотсън.
На сутринта сънищата на Кат бяха прекъснати от будилника 'и, беше време да става и да отива на училище с голямо нежелание тя се измъкна от леглото и отиде в банята. След като се приготви за училище Катрин взе чантата си качи се в колата си, потегли към училището.

by **Катрин Евънс** Пет Дек 30, 2011 11:33 am

Трета глава

Поредният скучен ден в училище, нищо ново не се случи, беше си все същото както го помнеше Катрин, отново украсяваха салона за бала по случай Хелоуин, както винаги Катрин отговаряше за украсата. След като най-накрая приключиха тя се сбогува с приятелите си и тръгна към къщата на родителите си. Щом стигна тя отвори вратата и се усмихна на чичо си, които стоеше в кухнята и тъкно бе приключил разговор по телефона.
- Здравей!- каза весело Кат и отново се усмихна, тогава видя куфарите, които стояха до плота в кухнята, усмивката изчезна от лицето на момичето. – Заминаваш ли? – попитя тя и погледна към чичо си очаквайки отговора му.
- Дa, но ти ще дойдеш с мен!- каза чичо ‘и и се усмихна, Кат го изгледа объркано .
- Къде отиваме? – попита тя.
- В Лондон!- отговори отговори Патрик и погледна към часовника си. – Трябва да тръгваме или ще изпуснем самолета!- каза той и взе куфарите .
- Но бъгажът ми не е… –зопочна Кат, но бе прекъсната от чичо си които каза:
- Роза вече приготви, куфара ти в колата е! – каза той и излезе от къщата без да казва нищо повече, момичето го последва, двамата се качиха в колата и потеглиха към летището. Не след дълго бяха на летището, слязоха от калота и се качиха в самолета, нещо в Катрин не искаше да се качва на този самолет, не искаше да отива в Лондон, тя имаше лошо предчувствие за това пътуване. Самолетът излетя, часовете прeз които пътуваха бяха като години за младата наследница на семейство Уотсън, тя дори не знаеше защо и тя трябваше да ходи в Лондон. Искаше да остане в Лос Анджелис и да бъде с приятелите си, но вместо това трябваше да замине за град в които дори не искаше да бъде, тя дори не знаеше какво щеше да прави там .
- Защо отиваме в Лондон?-попита тя и погледна към чичо си, изражението на лицето ‘и беше сериозно, усмивката която обикновенно не слизаше от красивото лице на Катрин сега я нямаше, бе заменена от притеснението, което се изписваше на лицето на красавицата .
- Исках да се запознаеш и с другите си роднини…- каза Патрик и лепна една фалшива усмивка на лицето си.
– Притеснява ли те нещо Катрин?- попита той .
- Не… просто исках да знам защо ще ходим…- отвърна Катрин и извади дневника от чантата си.
- Добре!- каза Патрик и отново започна да чете книгата си.
Момичетo погледна към чичо си, след това отвори дневника си и взе една химикалка от чантата ки.

Скъпо дневниче,
Нещо не е наред, чувствам, че не трябва да ходя в Лондон. Имам лошо предчувствие, чувствам че след това нищо няма да е същото, сякаш нещо лошо ще се случи. Чувствала съм се така и преди… усещах същото, когато родителите ми се качиха на самолета за Лондон, след този ден те не се върнаха …

Катрин спря да пише, въздъхна все още изпитваше болка, когато си спомняше за родителите си, тази болка никога нямаше да отмине, щеше да остане в сърцето ‘и завинаги, празнината в сърцето на момичето никога нямаше да се запълни. Тя въздъхна и отново започна да пише.
Не искам да ходя там, чувствам се сякаш след като се върна животът ми ще се пребърне. Какво да правя? Чичо казва, че отиваме за да се запозная с другите си роднини, но аз не му вярвам, има нещо в погледа му, което не ми харесва. Родители ми никога не ме запознаха с останалата част от семейството, незнам защо не го направиха, сякаш се страхуваха от нещо… Но от какво?
Тя затвори дневника и го прибра в чантата, погледна към часовника си, самолетът всеки момент щеше да кацне, дори не бе забелязала кога беше минало времето, сякаш беше писало в дневника с часове. Погледна към чичо си и взе книгата от ръцете му, тя го побутна.
- Събуди се почти пристигнахме!- каза Кат и се усмихна на Патрик.

- Какво? – попита сънено Патрик и ръзтърка очи. – О , пристигаме..- каза той след, което добави. - Тази книга е много интересна.
"Да, затова заспа докато я четеше" - помисли си момичето и се засмя, чичо ‘и я изгледа с поглед сякаш казваше “ Веднага престани да ми се присмиваш’’ .
Усмивката на лицето на Катрин изчезна, тя отново стана серизона, без да казват нищо повече двамата изчакаха самолетът да кацне. Щом кацнаха те взеха багажа си и се качиха в една от колите, които чакаха пред летището, през целия път нитo Кат, нито Патрик проговориxa в колата бе настъпила тишина, Катрин гледаше през прозореца и очакваше момента в които калата ще спре и тя ще види другите си роднини.
Колата спря пред едно огромно имение, те слязоха от колата и влязоха в имението на вратата ги посрещна стара жена, която се усмихна сърдечно на Катрин и я прегърна.
- Радвам се най-накрая да те видя миличка!- каза жената и се одръпна от момичето. – Здравей Патрик!- тя го прегърна и отново се усмихна.

- И аз се радвам да ви видя… – каза Катрин и взе куфара си. – Ще се кача в стаята си, ако нямате нищо против…
- Втората врата в ляво на третия етаж.-каза старата жена, Кат кимна и тръгна по стълбището, щом се овериха, че момичето вече се е качило в стаята Моргана и Патрик влязоха в кабинета и заключиха вратата след себе си.
- Красива е !- каза Моргана и седна на едно от креслата.
– Знае ли каква е всъщност?
- Не!- отвърна Патрик. – Онзи глупак брат ми и жена му не са ‘и казали !
- Трябва да ‘и кажем- изражението на лицето на старата жена стана сериозно. – Трябва да я предпазим Патрик, тя е последният изповедник, не можем да позволим нещо да се случи с нея…
- Знам!- отвърна мъжа. - Какво ще правим с момчетата?
- Незнам, съдбата им е предопределена, всички ще я обичат и тя ще е влюбена и в тримата, не можем да направим нищо по този въпрос…
- И какво просто ще стоим и ще гледаме как тази любов ще ги съсипе ли? – почти изкрещя Патрик, той обичаше племенницата си, като родна дъщеря, не можеше да понесе мисълта, че Катрин ще страда.
- Тя ще страда и ти го знаеше от деня в които Катрин се роди… – жената въздъхна. – Тяхната любов ще бъде прекалено силна, ще бъде разрушителна и четиримата ще страдат, но точно тази любов ще я спаси…
- Какво искаш да кажеш?- попита объркан Патрик.
- Все още незнам какво точно ще се случи, но звездите предсказват, че любовта им ще я спаси…
- Звездите понякога грешат!- каза мъжът и излезе от кабинето преди жената да успее да каже нещо, той затръшна вратата зад гърба и излезе на разхожда из имението.
Катрин влезе в стаята в която бе настанена и остави куфара си до леглото, момичето влезе в банята и започна да съблича дрехите си. Роклята бавно се плъзна по тялото нa мимечето и остана в краката му… Брюнетката свали обувките си и влезе в банята, пусна топлата вода да тече и влезе в душ кабината .
На входната врата на имението се позвани, родостна старата жена побърза да отвори, тя чакаше с нетърпение срещата с Дейвид, искаше да го види след толкова години . Моргана погледна към врата и със старите си ръце хвана дръжката, тя бавно отвори кафявата входна врата и се усмихна на госта си. Той не се беше променил, тъмните му коси бяха сресани, големите му кафиви очи блестяха , нежната му усмивка озаряваше лицето му, както в деня в които се бяха видели за последно. Размениха си няколко странни погледа без да казват нищо. Смит влезе в къщати и вратата си затвори след него, той тръгна по познатия за него коридох и се спря пред светлокафявата врата, погледна към старицата и влезе в стаята.
- Е къде е тя? – попита той нетърпелив да я види, най-после щеше да се запозна с момичето, което винаги е чакал, щеше да може да я докосва, щеше да е близо до нея, щеше да я обича, най-сетне неговата мечта щеше да се сбъдне .
- Катрин е горе! – отвърна старицата в гласа ‘и си лицеше недоволството, което тя изпитваше при споменаването на младото момиче, сърцето ‘и се бе свило, очаквайки най-лошото да се случи, но Дейвид дори не обърна внимание на старицата, единственото, което бе в ума ме бе Катрин, красивото ‘и, лице бледо розовите устни и големите кафеви очи изпълнени с толкова надежда с толкова мечти за бъдещето, той искаше това момиче да е негово повече от всичко друго, обичаше я от деня в които тя се бе родила. Без да казва нищо повече красивият мъж седна на коженото кресло и започна да чете една книга, която бе взел от най-високия рафт и библиотеката без Моргана да може да го види .
Катрин стоеше пред огледалото дългите ‘и кафеви коси се спускаха свободно по раменете ‘и стигаха дo средата на гърба ‘и, косата ‘и вече бе изсъхнала и отново бе придобила къдриците си. Момичето взе една червена рокля и я облече, може би брекалено официална, но на нея това ‘и харесваше.
Катрин излезе от стаята и бавно слезе по стълбите, без да съобщи на никого, че ще излиза тя прекрачи прага на входната врата, вятърът започна да духа в мига в които тя отвори врата и спря веднага щях я затвори.
Момичето не обърна внимание на това и продължи по алеята, която водеше към изхода от имението. Тази огромна къща беше доста странна, отвън изглеждаше като сграда построена през 18 век, но много запазена, а от вътре всичко бе в съвременен стил, досега Катрин не беше виждала нещо подобно, тя се обърна и се загледа внимателна в къщата, изучавайки всеки детайл с големите си кафяви очи .
Тя стоя така няколко минути, след което се обърна, но се блъсна в някого, това беше едно високо момче с черно коса и също толкова черни очи и хубаво тяло. Той погледна ядосано към момичето, но в мига в които видя нейното лице се усмихнах мило и подаде ръка .
- Съжалявам.. - каза той и усмивката на лицето му стана още по-голяма. - Аз съм Джейкъб...

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Животът на един вампир: Превърната

Животът на един вампир: Превърната

Re: Животът на един вампир: Превърната

Re: Животът на един вампир: Превърната

Re: Животът на един вампир: Превърната