Гората, незнайно къде, намираща се, 2010 година.

Слезе от коня си, така както се бе качил- бързо и скорострелно. Краката му се стовариха в дебелата преспа сняг, покрила цялата земя. Не изглеждаше сякаш скоро ще се разтопи и нямаше такива намерения. Зимата бе в своя разгар, подсказвайки на хората, че смята да вирее доста дълго време още. Пък така си и беше, пролетта не се очертаваше да се появи скоро, едва края на декември, нямаше нищо подсказващо за малко по- топло време. Малки снежинки се рееха из въздуха, отронени от клоните на дърветата, натежали от белите дарове на зимата, натрупваха по качулката на дебелото палто на Алекзандър. Вълчата козина, обрамчваща края на качулката и ръба на ръкавите се бе намокрила и спластила. Не му харесваше така, но в момента това можеше да бъде най- малкият му проблем.
Другите по- големи бяха:
Проблем Едно: Нямаше никаква представа къде се намира. Да, беше гора, но къде точно се намираше гората, можеше да се окаже много спорно. Може би се намираше някъде южно от Сибир. Не много, но достатъчно, че да не го брули страшния вятър. Другата възможност бе да е много по- на изток, отколкото трябваше да е. О, изобщо не го биваше в посоките, затова щеше да си остане с единственото сигурно- бе в гора.
Проблем Две: Бе обещал да върне коня на стария съсухрен човечец от селото, което се нами-... ето, не знаеше дори къде се намира, нямаше никакъв начин да изпълни обещанието си, а това го караше да се чувства още по- зле. Е, можеше да се направи, че е забравил и така никой да не се сърди на него. Поне известно време, а и едва ли някой би му търсил сметка за крантата, след като не може да го намери.
След тези два проблема се наредиха още няколко, които не изглеждаха толкова наложителни, всъщност бяха по- наложителни от останалите, но можеше да ги пренебрегне до появата на цивилизация някъде наоколо. Пое юздите на черния кон и го поведе между дърветата, стъпвайки уверено в снега като от време на време се подхлъзваше и политаше на една страна, но успяваше да се задържи.

Инстинкта му за самосъхранение се включи моментално на пълни обороти. Косъмчетата на врата му настръхнаха, когато чу женския глас. Кой, по дяволите, се разхождаше по това време на такива места? Е, като изключим него, най- вероятно нямаше да е някой много нормален човек. Ако беше човек. Мамка му! Кой знае в чия територия се бе набутал, къде бе отъркал гърба си и къде щеше да загуби главата си. Въпреки че бе обучен като ловец и то, смееше да каже, от едни от най- добрите, Саша не се смяташе за особено успял и способен. Имаше неща, които не владееше съвсем добре, други които му се отдаваха така, сякаш е роден с тях, но това обикновено бяха умения, които рядко му вършеха някаква съществена работа.
Притаи дъх, издишвайки последната голяма струя, която бе поел. Парата се разнесе из въздуха и се издигна нагоре, избледнявайки сред снежинките, а секунди след това се загуби напълно. Последваните издишвания бяха къде къде по- бегли. Едната му ръка се стрелна към качулката и я намести, закривайки лицето си възможно най- много. Единственото, което се подаваше бе тъмния кичур коса, който висеше някак несъразмерно дълъг от едната страна. Бе по тъмен от останалите, имаше го от както се помнеше и винаги бе растял с този цвят, не го боядисваше... просто бе естествено по- тъмен от останалата му коса, която биеше предимно на пепеляво русо, но последните години светло кестеняво. Очите му светеха с искрен интерес под качулката и някаква осезаемост за предпазливост. Бегло огледа непознатата, която лъхаше на някакво неестествено същество от километри. Знаеше как да ги разпознава. Мразеше ги! Ненавиждаше ги! Според официалната версия бе загубил родителите си в схватка с подобни същества... както и останалите ловци, с които се обучаваше едновременно. Какво значение имаше, че няма нищо вярно в тази версия? По- важното беше, че не ги долюбваше.
- Добра среща!- поздрави Алекзандър и се спря пред женското тяло пред себе си. Не посмя да отпусне хватката около юздите на коня, вече си бе патил от подобни постъпки.- С какво мога да помогна?